И накрая беше най-опасната категория, която си имаше свои подкатегории. Съпруги, които идваха да гледат колко ще похарчат съпрузите им за предмети, които не ги интересуват — те предпочитаха да харчат парите си в други заведения на същата улица. Приятелки, които си мълчаха, защото се надяваха да станат съпруги. И накрая просто красавиците, чиято единствена цел в живота бе да отстранят съпругите и приятелките от бойното поле.
Но както с всяко нещо в живота, имаше и изключения от правилото. Едно такова изключение бе сър Алън Редмейн, който бе тук, за да представлява страната. Той щеше да наддава за статуята под номер 29, но все още не беше решил до какъв таван ще стигне.
Сър Алън беше запознат с аукционните къщи на Уест Енд и техните странни традиции. През годините беше натрупал малка колекция английски акварелисти от осемнайсети век, а от време на време наддаваше и от името на правителството за някоя картина или скулптура, за която се решаваше, че не бива да напуска страната. Сега обаче за първи път в кариерата си щеше да наддава за по-значително произведение на изкуството с надеждата да бъде победен от чужденец.
Сутринта „Таймс“ беше предрекъл, че „Мислителят“ на Роден ще се продаде за 100 000 паунда — рекордна сума за произведение на френския майстор. Вестникът обаче не можеше да знае, че сър Алън възнамерява да качи над тази сума, защото едва тогава можеше да е сигурен, че единственият друг купувач ще остане дон Педро Мартинес, според когото истинската цена на статуята бе над осем милиона паунда.
Джайлс беше задал на секретаря на кабинета въпроса, на който сър Алън се опитваше да не отговаря.
— Ако в крайна сметка победите Мартинес в наддаването, какво ще правите със скулптурата?
— Ще бъде поместена в Националната галерия на Шотландия като част от политиката на правителството за събиране на произведения на изкуството — отговори той. — Ще можете да пишете за нея в мемоарите си, но едва след като умра.
— А ако предвиждането ви се окаже вярно?
— Тогава ще отделя на случая цяла глава в моите мемоари.
Сър Алън се настани на един стол в левия заден ъгъл на залата. Преди това се беше обадил на мистър Уилсън, за да го уведоми, че ще наддава за номер 29 и че ще седи на обичайното си място.
Когато мистър Уилсън изкачи петте стъпала на подиума, повечето големи играчи вече бяха заели местата си. От двете страни на аукционера стояха служители на „Сотбис“. Повечето от тях щяха да наддават от името на клиенти, които не можеха да присъстват лично или не се доверяваха на себе си, че няма да прекалят и да предложат по-високи суми, отколкото са възнамерявали. В лявата част на залата имаше платформа с дълга маса. На нея седяха някои от най-опитните служители на къщата. На самата маса имаше редица бели телефони, в които щяха да шепнат, когато предметът на изкуството, от който се интересува клиентът им, бъде обявен за продан.
От мястото си в дъното на залата сър Алън виждаше, че почти всички места са заети. Имаше обаче три празни стола на третия ред, вероятно резервирани за важен клиент. Запита се кой ли ще седне от двете страни на дон Педро Мартинес. Прелисти страниците на каталога и намери „Мислителят“ на Роден, означен като №29. Имаше повече от достатъчно време Мартинес да се появи в залата.
Точно в седем часа мистър Уилсън погледна клиентите и се усмихна благосклонно. Почука микрофона и каза:
— Добър вечер, дами и господа, добре дошли на разпродажбата на импресионисти на „Сотбис“. Артикул номер едно — обяви той и погледна наляво, за да се увери, че носачът е поставил правилната картина на стойката, — е великолепен пастел на Дега с две репетиращи на Трокадеро балерини. Откривам наддаването с начална цена пет хиляди паунда. Шест хиляди. Седем хиляди. Осем…
Сър Алън гледаше с интерес как почти всички първи предложени за продажба експонати надхвърлиха предвидените стойности, доказвайки предположението на „Таймс“ от сутринта, че се е появила нова порода колекционери, които бяха натрупали състоянието си след войната и желаеха да оповестят съществуването си чрез инвестиции в произведения на изкуството.