43.
На следващата сутрин анонимният купувач проведе три телефонни разговора, преди да напусне Итън Скуеър 44 няколко минути след десет. Спря такси и каза на шофьора да го закара до Джеймс стрийт 19. Когато колата спря пред „Мидланд Банк“, поръча на шофьора да го изчака.
Не се изненада, когато директорът на банката се оказа на разположение за среща. В края на краищата той едва ли имаше много клиенти, които никога не са били на червено. Директорът го покани в кабинета си и след като клиентът се настани, попита:
— На чие име да бъде платежното нареждане?
— „Сотбис“.
Директорът попълни нареждането, подписа го, постави го в плик и го предаде на младия мистър Мартинес, за когото го смяташе. Диего прибра плика във вътрешния си джоб и излезе, без да каже нито дума.
„Сотбис“ беше единствената дума, която каза и на шофьора, докато сядаше на задната седалка и затваряше вратата.
Когато таксито спря пред входа на аукционната къща на Бонд стрийт, Диего отново заръча на шофьора да чака. Слезе от колата, влезе в сградата и тръгна право към бюрото за уреждане на сделки.
— Да, сър? — каза младият служител.
— Купих номер двайсет и девет при снощното наддаване и бих искал да уредя сметката — каза Диего.
Младият мъж прелисти каталога.
— А, да, „Мислителят“ на Роден.
Диего се запита колко ли още произведения на изкуството вървят с „А, да“.
— Сто и двайсет хиляди паунда, сър.
— Разбира се — каза Диего, отвори плика, извади нареждането на банкера — този начин на плащане гарантираше, че купувачът ще остане анонимен — и го сложи на бюрото.
— Желаете ли да доставим произведението, сър, или предпочитате вие да го вземете?
— Аз ще го взема. След един час.
— Не съм сигурен дали е възможно — каза младият мъж. — Нали разбирате, сър, в деня след голям търг винаги тичаме като полудели.
Диего извади портфейла си и сложи пред младия мъж банкнота от пет паунда — вероятно повече, отколкото той изкарваше за цяла седмица.
— Направете така, че да тичате в моята посока. И ако статуята ме очаква, когато се върна след час, ще има още две такива.
Младият мъж прибра банкнотата в джоба си, с което потвърди, че сделката е сключена.
Диего се върна при чакащото такси и този път даде адрес на Виктория. Когато шофьорът спря пред сградата, Диего слезе и се раздели с още една от банкнотите на баща си. Изчака рестото, сложи в портфейла си две истински банкноти и даде на шофьора шест пенса бакшиш. Влезе в сградата и тръгна към единствения свободен търговски консултант, млада жена в униформа в кафяво и жълто.
— Казвам се Мартинес. Обадих се сутринта и поръчах камион.
— Да, сър.
След като попълни формуляра, Диего се раздели с още една банкнота от пет паунда и прибави в портфейла си още три истински.
— Благодаря, сър. Камионът е в задния двор. Паркиран е на място седемдесет и едно. — И му даде ключа.
Диего излезе на двора, намери камиона, отключи вратата на закритата каросерия и погледна вътре. Беше идеален за работата. Седна зад волана, завъртя ключа и потегли обратно за „Сотбис“. След двайсет минути паркира пред задния вход на Джордж стрийт.
Докато слизаше от камиона, задната врата на аукционната къща се отвори и двама души изкараха на количка голям контейнер с червени стикери ПРОДАДЕНО. Следваха ги шестима мъже, които, ако се съдеше по телосложението им, сигурно си бяха изкарвали хляба като професионални боксьори, преди да постъпят на работа в „Сотбис“.
Диего отвори вратата на каросерията и дванайсет ръце вдигнаха контейнера от количката, сякаш бе пълен с пух, и го натовариха. Диего заключи вратата и подаде на младия мъж от бюрото за уреждане на сметки още две банкноти от пет паунда.
Седна зад волана и си погледна часовника — 11:41. Нямаше причина да не успее да стигне до Шилингфорд за около два часа, макар да знаеше, че много преди това баща му вече щеше да крачи нервно по алеята.
Щом видя в сутрешната поща светлосиния герб на Кеймбриджкия университет, Себастиан грабна плика и веднага го отвори. Първото, което правеше винаги с всяко писмо, бе да провери подписа в края на страницата. Името д-р Брайън Паджет не му говореше нищо.