— За мен би било огромно удоволствие да го направя — рече Филис. — Жалко обаче, че нямам твоя талант — добави малко тъжно.
Хари си сложи печено телешко и огромна порция картофи и скоро започна да се отпуска, а Филис и Алистър го засипаха с истории за Ема, когато се бе появила в Ню Йорк да го търси. Беше му весело да чуе тяхната версия на случилото се и това само му напомни какъв късмет е имал, че леглото му се бе оказало съседно на леглото на Джайлс Барингтън, когато постъпи в „Сейнт Бийд“. И че ако не беше поканен в Имението за рождения ден на Джайлс, можеше никога да не срещне Ема. Не че тогава изобщо я беше погледнал.
— Нали разбираш, че никога няма да си достатъчно добър за нея — каза Филис, докато си палеше пурета.
Хари кимна и едва сега си даде сметка, че тази твърдоглава дама е изиграла ролята на Стария Джак за Ема. Ако я бяха пратили на война, баба Филис със сигурност щеше да се върне у дома със Сребърна звезда.
Когато часовникът удари единайсет, Хари, който май беше изпил чашка бренди повече, се надигна несигурно от стола си. Нямаше нужда да му напомнят, че Натали ще е във фоайето на хотела в шест сутринта, за да го помъкне на първото му радиоинтервю за деня. Благодари на домакините за незабравимата вечер и беше възнаграден с още една мечешка прегръдка.
— И тъй, не забравяй — рече баба Филис. — Всеки път, когато даваш интервю, мисли като англичанин, но действай като евреин. И ако ти трябва рамо, на което да си поплачеш, или пък горе-долу сносна храна, просто не забравяй, че тук е отворено винаги, също като театъра „Уиндмил“.
— Благодаря — каза Хари.
— И когато се чуете пак с Ема, предай й много поздрави от нас и й се скарай, че не е дошла с теб — добави Алистър.
Хари реши, че сега не е моментът да им казва за Себастиан и как докторите го определят като хиперактивно дете.
Тримата успяха някак да се съберат в асансьора и Хари получи още една последна прегръдка от Филис, след което Паркър отвори вратата и Хари се озова отново на улиците на Манхатън.
— Ох, по дяволите — каза той, след като извървя няколко крачки по Парк авеню, обърна се, затича обратно към дома на Филис, изкачи стъпалата и заблъска по входната врата. Този път икономът не се появи толкова бързо.
— Трябва непременно да се видя с мисис Стюарт — каза Хари. — Надявам се да не си е легнала.
— Не, доколкото ми е известно — отвърна Паркър. — Моля, последвайте ме. — И поведе Хари обратно по коридора към асансьора и отново натисна бутона за третия етаж.
Филис стоеше до камината и пушеше пуретата си. Сега беше неин ред да се изненада.
— Много съжалявам — каза Хари, — но Ема никога няма да ми прости, ако се върна в Англия, без да съм разбрал какво се е случило с онзи адвокат, който прояви глупостта да я подцени.
— Сефтън Джелкс — обади се Алистър, който седеше в креслото до огъня. — Проклетникът най-сетне се оттегли от поста си на старши съдружник в „Джелкс, Майърс и Абърнати“, макар и донякъде с неохота.
— Малко след това се покри в Минесота — добави Филис.
— И няма да се връща в близко бъдеще — каза Алистър, — тъй като умря преди няколко месеца.
— Синът ми е типичен юрист — обяви Филис и смачка пуретата си. — Винаги ти казва само половината история. Първият инфаркт на Джелкс му спечели кратко съобщение в „Ню Йорк Таймс“, а след третия бе удостоен с кратък и не особено ласкателен абзац в дъното на страницата с некролозите.
— Което беше повече, отколкото заслужаваше — каза Алистър.
— Съгласна съм — заяви Филис. — Макар че ми достави значително удоволствие да открия, че на погребението му са присъствали само четирима души.
— Откъде знаеш пък това? — попита Алистър.
— Аз бях една от тях — обясни Филис.
— Пътували сте чак до Минесота само за да присъствате на погребението на Сефтън Джелкс? — невярващо попита Хари.
— Определено.
— Но защо? — поинтересува се Алистър.
— Защото човек никога не може да има доверие на Сефтън Джелкс — обясни тя. — Нямаше да съм напълно убедена, че е мъртъв, ако не видех как спускат ковчега му в земята, и дори тогава изчаках гробарите да зарият дупката.
— Моля, седнете, мисис Клифтън.
— Благодаря — отвърна Ема и седна на дървения стол пред тримата управители, настанени в удобни кресла зад дългата маса на подиума.