Когато се върна в банята да си измие зъбите, везните на Темида все още си стояха напълно равни.
Малко след като Биг Бен удари девет пъти, лорд канцлерът се върна в кабинета си и прегледа бележките си с надеждата, че везните най-сетне ще се наклонят на едната или на другата страна, но те си останаха идеално балансирани. Докато препрочиташе бележките, почукване по вратата му напомни, че колкото и влиятелен да си мисли, че е, това не му дава власт върху времето. Той въздъхна дълбоко, откъсна трите листа от бележника, стана и продължи да чете, докато излизаше от кабинета и вървеше по коридора. В спалнята прислужникът му Ист стоеше до леглото и го очакваше за сутрешния ритуал.
Ист сръчно свали копринения халат и помогна на господаря си да облече бяла риза, все още топла от гладенето. После дойде ред на колосаната яка и фино дантелено шалче. Докато обуваше черните си панталони, лорд канцлерът за пореден път забеляза, че е качил няколко килограма, откакто бе заел поста си. След това Ист му помогна с дългата мантия в черно и златно и насочи вниманието си към главата и краката на господаря си. На главата бе сложена дълга перука, а краката бяха обути в обувки с катарами. Едва накрая на раменете му бе сложена тежката верига на поста, носена от трийсет и деветима лорд канцлери преди него, която го превръщаше от госпожа от някаква пантомима в най-високопоставеното юридическо лице в страната. След поглед в огледалото той се почувства готов да излезе на сцената и да изиграе ролята си в развиващата се драма. Жалко само, че не си знаеше репликите.
Точността на пристигането и заминаването на лорд канцлера от северната кула на Уестминстърския дворец можеше да впечатли всеки старши сержант от армията. В 9:47 на вратата се почука и секретарят му Дейвид Бартоломю влезе в стаята.
— Добро утро, милорд.
— Добро утро, мистър Бартоломю — отвърна лорд канцлерът.
— За мое голямо съжаление трябва да ви съобщя — каза Бартоломю, — че лорд Харви е починал снощи в линейката на път за болницата.
И двамата знаеха, че това не е вярно. Лорд Харви, дядото на Джайлс и Ема Барингтън, беше припаднал малко преди да удари звънецът за гласуване. И двамата обаче бяха наясно с вековната традиция — ако член на някоя от двете камари умре, докато Парламентът е в сесия, следва да се проведе пълно разследване на обстоятелствата около смъртта му. За да се избегне тази неприятна и ненужна шарада, „починал на път за болницата“ беше приетата фраза за подобни случаи. Обичаят беше от времето на Оливър Кромуел, когато членовете на Парламента можели да идват въоръжени в залата и при всеки смъртен случай имало вероятност да е използвано оръжие.
Лорд канцлерът бе натъжен от смъртта на лорд Харви — колега, когото харесваше и комуто се възхищаваше. Искаше му се само секретарят му да не му беше напомнял един от фактите, които бе записал със спретнатия си калиграфски почерк под името на Джайлс Барингтън — че лорд Харви не беше успял да гласува след припадъка си и че ако го беше направил, гласът щеше да бъде в полза на Джайлс. Това щеше да реши въпроса веднъж завинаги и той щеше да се наспи тази нощ. А сега от него се очакваше да решава въпроса веднъж завинаги.
Под името на Хари Клифтън беше записал друг факт. Когато преди половин година беше разглеждан първоначалният апел, членовете на Правната комисия се бяха произнесли с четири срещу три гласа Клифтън да наследи титлата и, както се казваше в завещанието, „всичко, което върви към нея“.
На вратата отново се почука и се появи пажът, облечен в поредния костюм, взет сякаш от творба на Гилбърт и Съливан, за да му съобщи, че церемонията започва пак.
— Добро утро, милорд.
— Добро утро, мистър Дънкан.
Щом пажът хвана полите на дългата черна мантия на лорд канцлера, Дейвид Бартоломю пристъпи напред и отвори двойната врата на приемната, за да може господарят му да поеме на седемминутното си пътуване до залата на Камарата на лордовете.
Щом виждаха приближаващия лорд канцлер, членове, представители и служители на камарата бързо отстъпваха настрани, за да не му се изпречват по пътя към залата. Докато той минаваше покрай тях, те се покланяха ниско — не на него, а на суверена, когото представляваше. Лорд канцлерът продължи по червения килим на коридора със същото темпо, с което бе вървял всеки ден през последните шест години, за да влезе в залата при първия удар на Биг Бен, отброяващ десет часа.
Обикновено (а днешният ден не бе обикновен) при влизането си в камарата биваше посрещнат от неколцина членове, които ставаха почтително от червените банки, покланяха се и оставаха прави, докато епископът провеждаше сутрешната молитва, след което започваше разглеждането на дневния ред.