— Е, поне няма да го пердашат, че е облизал купата с каша — отвръщаше Хари.
Макар Ема да пристигна няколко минути по-рано, Мичъл вече седеше в сепарето. Щом я видя, стана.
— Ще пиете ли чай, мистър Мичъл? — попита тя още преди да е седнала.
— Не, благодаря, мисис Клифтън. — Мичъл не обичаше празните приказки. Седна и отвори бележника си. — Оказва се, че местните власти са настанили Джесика Смит…
— Смит? — повтори Ема. — Защо не Петровски или дори Барингтън?
— Предполагам, защото така лесно би могла да бъде открита. Подозирам, че следователят е настоял детето да остане анонимно. Та местните власти — продължи той — изпратили мис Джесика Смит в дом на фондация „Доктор Барнардо“ в Бриджуотър.
— Защо в Бриджуотър?
— Вероятно това е бил най-близкият дом със свободни места.
— И тя още ли е там?
— Доколкото успях да разбера, да. Открих обаче, че „Барнардо“ смятат да изпратят няколко от момичетата си в домове в Австралия.
— Защо?
— Част от имиграционната политика на Австралия е да плаща десет паунда, за да помогне на млади хора да стигнат до страната. Момичета се търсят особено много.
— Бих си помислила, че проявяват по-голям интерес към момчета.
— Може би вече си имат предостатъчно — отвърна Мичъл и се ухили — нещо, което бе рядкост за него.
— В такъв случай трябва да отидем час по-скоро в Бриджуотър.
— Задръжте, мисис Клифтън. Ако проявите такъв ентусиазъм и пред тях, те ще съберат две и две, ще се сетят защо се интересувате толкова от мис Джесика Смит и ще решат, че вие и мистър Клифтън не сте подходящи осиновители.
— Но какво основание биха имали, за да ни откажат?
— Първо, заради името ви. Да не споменавам и факта, че вие и мистър Клифтън не сте били женени, когато се е родил синът ви.
— И какво ще ме посъветвате в такъв случай? — тихо попита Ема.
— Пуснете молба по обичайните канали. Не действайте прибързано и ги накарайте да си мислят, че те вземат решенията.
— Но откъде можем да сме сигурни, че и така няма да ни откажат?
— Ще трябва да ги подбутнете в правилната посока, мисис Клифтън.
— Какво намеквате?
— Когато попълвате формуляра, ще трябва да отбележите евентуалните си предпочитания. Това спестява много време и неприятности на всички. Така че ако ясно заявите, че търсите момиче на около пет или шест години, тъй като вече имате малко по-голям син, това би трябвало да помогне да стесните избора.
— Някакви други предложения?
— Да — отвърна Мичъл. — На въпроса за религия пишете, че нямате предпочитания.
— С какво ще помогне това?
— В регистрационния формуляр на мис Джесика Смит пише, че майката е еврейка, а бащата е неизвестен.
3.
— Как един английски моряк е успял да получи Сребърна звезда? — попита имиграционният служител в Айдълуайлд, докато изучаваше входната виза на Хари.
— Дълга история — отвърна Хари и си помисли, че едва ли ще е разумно да споменава, че при предишното си идване в Ню Йорк е бил арестуван за убийство.
— Пожелавам ви да си прекарате чудесно в Щатите. — Служителят стисна ръката му.
— Благодаря — каза Хари, като се мъчеше да скрие изненадата си, и продължи, следвайки указателните знаци към мястото за вземане на багажа. Докато чакаше появата на куфара си, отново прегледа инструкциите. Трябваше да бъде посрещнат от публицист на „Вайкинг“, който щеше да го заведе до хотела и да го запознае с графика. Хари не беше съвсем сигурен какво точно означава публицист — при всяко посещение на някой град във Великобритания винаги го посрещаше местният търговски представител.
Взе стария си училищен куфар и тръгна към митницата. Един служител му каза да отвори куфара, прегледа го набързо, изписа върху него с тебешир голям кръст и с това проверката приключи и Хари мина под огромна извита арка с надпис „Добре дошли в Ню Йорк“ над усмихнатото лице на кмета на града Уилям О’Дуайър.
Излезе в залата за пристигащи и се озова пред дълга редица униформени шофьори, които държаха табелки с имена. Затърси „Клифтън“ и когато откри името си, се усмихна на човека.
— Здравейте.
— Радвам се да ви видя, господин Клифтън. Аз съм Чарли. — Шофьорът взе тежкия му куфар, сякаш беше ръчна чанта. — А това е Натали, вашият публицист.
Хари се обърна и видя млада жена, която се споменаваше в инструкциите просто като „Н. Редууд“. Беше висока почти колкото него, с модно подстригана руса коса, сини очи и зъби, равни и бели като от реклама на паста за зъби. И ако това не беше достатъчно, тялото й бе с формата на пясъчен часовник. Хари никога не беше попадал на жена като Натали в следвоенна Великобритания, където още имаше купонна система.