Сноу изви веждата си.
- Кажи на Лаш, че съм принудила съпруга си да го направи. Мел се ухили. - По-зла съм от теб, Мери. Без да се обиждаш. Това е по-правдоподобно.
- Той ще ме убие. Сноу отново поклати глава. - Не.
- Не, няма. Тук затворник ли съм, никой не ми е казал? Дали НСО ще ме задържи в Резервата против моята воля? Мери го гледаше с присвити очи. - Това е, което основно казваш, ако откажеш да ме оставиш да си тръгна. Ще се върна след час. Тя кръстоса сърцето си с пръст. - Кълна се в живота си. Един час.
Сноу отново поклати глава.
Мери беше разочарована. Можеше да си пада по Лаш и да е готова да се откаже от живота си, какъвто го знаеше, за да живее с него, но трябваше да има някои неща. Включително собственото й облекло и неща от банята й като бръсначки, марката й шампоан, балсам и дезодорант. Най-добрата й прятелка може да няма нищо против, но Мел беше по-скоро магаре. Мери не беше.
По-важното е, че трябваше да знае, че не е затворена в Резервата.
Тя вдигна малко ръката си и обърна глава към подмишницата си, подушвайки дезодоранта, който беше заела от Лаш. Миришеше на мокра трева. Тя сбръчка носа си. Лаш също използваше продукти за коса, които може да са чудесни за лъвската му грива, но човешката й коса се чувстваше мазна след измиване.
- Какво правиш?
Мери срещна погледа на Мел.
- Толкова ли е ужасно да искам собствените си неща?
- Не. Мел погледна Сноу.
- Не й позволявам да си тръгне. Дори и да исках, което не го правя, НСО няма да го позволи.
- Значи съм затворник. Мери почувства как малко паника се надига при тази мисъл.
- Не. Сноу се наведе напред, задържайки погледа й. - Може да си бременна, Мери. Разбираш ли това? Някой може да те види как напускаш Резервата. Хората, които са запознати със страха ти от животни, биха предположили, че си била някаде другаде, но кой ще каже, че някой, който те е забелязал, би бил местен? Те могат да те наранят, да те отвлекат или дори да те убият. Ние имаме работа със случайни човеконенавистници, които се опитват да пробият стените ни, за да ни наранят тук, в Резервата.
- Осъзнавам, че искаш собствените си неща, но няма начин да ти помогна да си тръгнеш от тук без пълни подробности за сигурността ти и с половинката ти до теб. Моля те, бъди разумна. Направи това по безопасен начин, ако искаш да си вземеш вещите. Мел разбира това и затова се е съгласила да изчака да изпратим някой да вземе вещите й.
- Но Мел е в опасност. Аз не съм.
Сноу се изправи прав и въздъхна.
- Тогава изглежда не разбираш, Мери. Вече си полвинка на Вид. Погледът му се стовари към стомаха й, преди той отново да я погледне в очите. - Помисли за детето, което може да носиш.
Тя се пресегна и докосна корема си. Не смяташе, че е бременна, но не беше на сто процента сигурна.
- Добре.
- Ще говоря да получиш вещите си възможно най-бързо, обеща Сноу.
Тя кимна, примирявайки се да мирише на мокра трева, с мазна коса и още известно време облечена в тренировъчни дрехи. Тогава тя помисли за Лаш.
Той си заслужаваше.
Глава 10
Лаш беше разочарован. Всеки мъж, с когото бе контактувал, беше усетил аромата на Мери върху него. Спомни си как повечето от тях се бяха отнасяли с Валиант, когато беше взел Тами за половинка, и любопитството им. Внезапно си обясни защо Валиант е станал толкова нацупен. Лаш също не се чувстваше приятелски настроен.
- Престани да се опитваш да допълзиш, Лапис, изръмжа той, обърна глава към мъжкия и срещна погледа му.
Мъжа беше приклекнал на четири крака, само на няколко метра от него. Висулката, която винаги носеше, висеше на гърдите му. Той и Лаш имаха едно общо нещо. Мразеха дрехите. Мъжкият също носеше препаска. И двамата биха направили компромис с останалите мъже. Никой не искаше да вижда пенисите им.
- Човек - прошепна Лапис.
- Да.
- Защо? Лапис се изправи и пристъпи по-близо.
- Исках полвинка.
- Не можеш да им се довериш.
- Мери е добра жена.
- Нито един от тях не е. Лапис протегна ръка, за да избута част от дългата си, вълнообразна черна коса от лицето си. - На хората не може да се вярва.
Джейд въздъхна.
- Продължавам да ти казвам, че не всички са като тези, които са работили в Мерикъл. Хареса лекарката, който ти помогна да се излекуваш, след като бяхме освободени, достатъчно, за да носиш онази огърлица, която ти даде.
Лапис протегна ръка и докосна синята си каменна висулка.
- Тя беше стара. Слаба. Док Сю се страхуваше от мен. Тя донесе това, за да ми покаже, че камъкът е като очите ми и да ме накара да се съглася да си почистя раната. Не й повярвах, докато не донесе огледало, за да се погледна в очите. Достатъчно ми хареса да за го изтъргувам.