- Дори не ме познаваш.
- Аз съм вид. Не поставям под съмнение инстинктите си. Слушам ги и те опознавам. Инстинктите ми не грешат. Ти си моя и се радвам.
- Животът не е толкова прост, Лаш.
- Това е в моя свят. Той вдигна глава, оглеждайки стаята. - Това е, Мери. Нашия дом.
Тя проследи погледа му. Беше красиво пространство с включени светлини. Почти се чувстваше така, сякаш си навън, само че нямаше лятна жега или слънчеви изгаряния, с които да се бориш. Изкуствените дървета придаваха на огромното пространство вълшебно усещане за градина и тя наистина обичаше този водопад. Звукът от течаща вода беше станал успокояващ.
Тя забеляза леглото, закачено близо до далечния ъгъл. Това беше единственият проблем.
- Можем да се върнем в Дивата зона, ако нашето пространство не ти харесва, но аз предпочитам тук. Бих се притеснил, че другите мъже ще душат след теб, а Валиант ме преследва по всяко време, когато стигна на един километър от дома му. Той се бие с мен, въпреки че не съм агресивен към него. Не можеш да обикаляш без мен по всяко време, когато напуснем дома ни там. Също така обичаме да се грижим за спасените животни, които хората не са искали или са малтретирали. Някои са се приспособили, но някои може да те нападнат. Не бих искал да се бия с тях само за това, че следват инстинктите си, но не бих позволил нещо да те нарани.
- Оценявам това.
Той дръпна кърпата, увита около тялото й.
- Свали това.
- Не. Храна, помниш ли? Защо отнема толкова време?
- Искаш твоята да е напълно сготвена. Това отнема време.
- Те я доставят?
- Да. Използвах телефона и им казах, че съм гладен. Те ми я носят. Видя ме как се обадих, когато излязохме от банята.
- Това е доста приятно, че те доставят. Никога не трябва да готвиш?
Той поклати глава.
- Не им харесваше, когато ходех на лов за собствена храна.
Почти се страхуваше да попита.
- Като зайци или нещо такова?
- Не ми харесва да убивам живи същества и да ги ям. Носът му се набръчка. - Веднъж се качих горе в кухнята им. Тези, които готвят, се ядосаха, защото опитвах нещата им и ги плюех, ако не ми харесат. Казаха, че съм правил бъркотия. Сега използвам телефона и те ми носят храната. Те винаги си спомнят какво обичам, за да ме възпират отново да търся сам храна.
Тя си го представи в някаква кухня, как слага ръце в храната, опитва я и как това бе подлудило кухненския персонал.
- Напълно си разглезен, нали?
Той сви рамене.
- Харесвам това, което харесвам. Те искат да ме държат тук и извън кухнята им.
На вратата прозвуча силно почукване.
Лаш бързо я вдигна от скута си и се изправи.
- Стой!
Тя стисна зъби, без да оценява грубия му тон или факта, че се държи така, сякаш наистина е неговият домашен любимец. Той се приближи до вратата и натисна код. Искаше й се да види цифрите, но той беше сложил тялото си на пътя на цифреблата.
Рязко отвори вратата, а тя се изви встрани, опитвайки се да зърне кой чака там. Лаш взе голям поднос от човека и след това затръшна вратата. Той се върна при нея.
- Дори не благодари на човека? Сериозно?
Той изръмжа и се спусна обратно на пода, поставяйки покрития поднос между тях.
- Хранят ме или отивам на лов. Не бях ли ясен с това? Те не обичат, когато тръгвам на лов. Защо да им благодаря, че са направили нещо, което всеки иска?
- Толкова си груб.
Вдигна големия капак на подноса и го остави настрана.
Трябваше да признае, че е малко впечатлена. Техните чинии бяха с размер на плато. Кутиите със сода я накараха да извие вежди, но гледката на пържена пилешка пържола, задушена в селски сос с картофено пюре, бързо я накара да забрави странността на сервирането на напитки в аломиниеви кутийки с качествена ресторантска храна. Миришеше и вкусно. Тя посегна към чинията.
- Какво правиш?
Тя замръзна и го погледна.
- Ям ... или се опитвам.
- Исках това. Можеш да вземеш рибата.
Тя погледна другата чиния. Имаше поне три вида риба с ориз и смесени зеленчуци.
- Не ям риба.
- Искам това.
Тя плесна ръката му, когато той се опита да посегне към избраната от нея храна.
- Следващия път ще използвам ножа, за да те намушкам, ако се опиташ да откраднеш чинията ми. Държиш ме тук против моята воля. Мога да избера какво да ям.
Той се намръщи, но оттегли огромната си ръка.
- Ти си груба.
- Уча се от теб. Тя вдигна чинията от подноса и я остави пред себе си. Също грабна сода, която искаше, преди той да успее да я вземе. Той изръмжа, но тя се ухили.
- Мога ли да си взема хапка?
Тя разви платнената салфетка, за да вземе сребърните си прибори.