Много често, особено през лятото, когато нямаше пътници да се качват и да слизат, те разговаряха от асансьорите. Провикваха се, защото — с пътници или без пътници — трябваше да са в движение — шест етажа нагоре, шест надолу.
— По дяволите, кой изобщо е чувал за състезание с асансьори? — рече старият Хил. — Ти май съвсем си откачил. За какъв се мислиш? За авиатор ли, що ли?
— Е, добре де — продължи Елмър, когато асансьорите се разминаваха някъде около третия етаж, — винаги съм бил дяволски по-добър пиколо от теб и дори от всичките ти момчета.
— Дори от тях — повтори си Елмър.
Септември беше много горещ. Всички в града дремеха, кой изтегнат, кой на стол или на бюро. И двамата имаха само по един пътник вече повече от час. Елмър бе изкачил една непозната възрастна дама и я бе упътил към кантората на Уил Колинът. Тя още не бе излязла и той реши, че и двамата спят вече целия следобед. А старият Хил бе изкачил един дребен арменец със зъбобол към кабинета на Док Мъроу за безболезнено вадене на зъби, стая, колкото един килер, пълна с боклуци и напрежение и способна да причини всекиму болка до смърт.
Двете кабини се разминаха, едната надолу, другата нагоре. Вратите се отвориха, едната на партера, другата най-горе. Още нямаше никакъв пътник, никой не повика асансьорите, тъй че единственото, което им оставаше, бе да пуснат отново в движение асансьорите си, единия, слизащ надолу, да види дали някой в града се е пробудил, другия, изкачващ се нагоре, по-скоро ей тъй на шега.
Старият Алвин Хил не харесваше поведението на Елмър. При това беше ужасно горещо. Никога през целия си живот не бе се чувствал тъй неприлично млад и единственото, за което мечтаеше, бяха чудесните пълни крака на частната секретарка на Уил Колинът. Мечтаеше само да я отведе някъде насаме, където щеше да бъде ужасно просторно. А това бе съвсем глупава работа и го караше да се ядосва на Елмър, който не го оставяше на мира.
— И няма да бъркаш момчетата ми в това — рече той, — или ще спра асансьора и ще ти прасна един в зъбите.
Елмър ужасно мразеше да му говорят с такъв тон хора, които дори не са завършили гимназия, тъй че му отвърна:
— Ще ме праснеш през устата, ама после ще ти разцепя главата точно през лявото ухо.
И двамата се чувстваха по-жизнени, отколкото по което и да е друго време на годината, и едничкото, което искаше старият Алвин, бе да иде някъде из провинцията с частната секретарка на Уил Колинът, а всичко, за което мечтаеше Елмър, бе световна шампионска титла като най-добър пиколо.
Старият Алвин спря кабината си на втория етаж, а Елмър спря своята на третия. Старият Алвин извика на Елмър да слезе един етаж, за да се срещнат. Той направи две крошета във въздуха към въображаемата крехка фигура на Елмър, като повече мечтаеше за краката на секретарката на Уил Колинът и се чувстваше достатъчно млад, за да го приберат в Сан Куентин1 за някоя смахната простъпка от любов и страст. Елмър от своя страна искаше да знае откъде-накъде той, завършилият гимназия, трябва да слиза един етаж, та да се срещне с Алвин. Запита най-учтиво стария Алвин не би ли се качил на третия етаж, та да му разцепи главата право през лявото ухо.
— Да ми счупиш главата? — попита старият Алвин. — Ти и кой още?
— Само аз — отвърна Елмър, — знаеш много добре.
— Въобразяваш си — рече старият Алвин. — Слез само да видиш какво ще стане.
Елмър си припомни цялата агония в борба за добри бележки в гимназията, тежкото преписване на отговорите от малките късчета хартия в ръкавите си и това го разпали още повече, като си помисли как може такъв невежа като стария Алвин да му казва той да слезе един етаж, за да го набие, тъй че вместо да слезе с асансьора, той се втурна надолу по стълбите, а старият Алвин го чакаше, горящ от желание да го повали безжизнен. Елмър се нахвърли бясно към него и улучи стената с юмрук, а старият Алвин се втурна към Елмър и си загуби едната обувка.
В този миг иззвъня звънецът и старият Алвин се запъти към кабината си, защото смяташе за свое задължение да се отзовава, независимо какво става, но Елмър бе застанал пред вратата и го удари с юмрук два пъти по-добре от Джон Л. Съливан2 или който и да е друг, а старият Алвин рече:
— Ще ни изхвърлят! Дявол да те вземе, махай се от пътя ми, иначе и двама ни ще изхвърлят.
Старият Алвин съжаляваше ужасно, че бе пожелал секретарката на Уил Колинът, защото всичко ставаше много опасно и ако звънецът е бил натиснат от Джон Фоулър, сигурно ще бъдат уволнени. Джон Фоулър бе собственик на сградата, уволняваше и назначаваше и ненавиждаше всеки, който не си гледа работата.