Вера Борисова
Най-добрият приятел
Външната врата се хлопна и Виктор се подаде иззад ъгъла на малката кухничка. Беше Александра, която още с влизането захвърли багажа си до вратата и уморено се довлече до дневната.
Виктор и Александра живееха заедно вече повече от две години в един малък апартамент, чийто наем си деляха на половина. Бяха се срещнали, докато и двамата търсеха квартира във Варна, където бяха студенти. И Виктор и Александра бяха харесали много апартаментчето, а собственичката не знаеше на кого от двамата да го даде. Ето защо накрая ги събра и ги остави сами да решат кой да го вземе и кой ще се откаже. Когато обаче двамата отидоха, никой не пожела да отстъпи и така решиха, че ще е най-честно да го наемат заедно, разделяйки си общата сума.
От тогава до сега нещата се бяха променили много, Алекс и Виктор бяха станали добри приятели, които споделяха всичко помежду си. Често ходеха в една компания и учеха заедно за изпити. Съжителството им се беше оказало върховно.
— Май е имало някакви проблеми, а? — внимателно се обади Виктор, докато почистваше сътворената от него поразия.
Алекс се беше проснала на дивана и по умореното й и раздразнено изражение, той ясно можеше да разбере, че срещата й с Николай — приятелят й, с когото трябваше да скъса, не е преминала никак благопрятно. Тя само въздъхна уморено, а после се обърна назад към него, заставайки на колене на дивана и подпирайки лакти на облегалката.
— Проклето да е копелето, писна ми от него! Отидох на срещата на време, от началото до края бях мила и внимателна само и само да не нараня чувствата му, а той накрая се развика така, че цялото кафене разбра, че късам с него и че съм била уличница, използвачка и не знам още каква!
Виктор се усмихна леко и това я ядоса още повече.
— Би ли ми казал какво толкова смешно намираш в цялата работа? — обади се тя бясна.
— Нищо — бързо отвърна той.
— Не, не се притеснявай, кажи си! — продължи все така сприхаво тя.
— Ами…нали те знам колко мила и внимателна си по принцип — усмихна се още по-широко той.
— Виж, Виктор, в момента съм бясна и не ми е до преценка на отвратителния ми характер — обади се вече по-унила тя — Донякъде съм и малко отчаяна. Има моменти, в които решаваш, че си попаднал на точния човек, че той е за теб и дори не можеш да си представиш какво би бил животът ти без него. До скоро мислех си, че Николай е този, когото от дълго време търся, а се оказа, че той е поредният скапаняк! Не знаеш какво ми е в момента, така че моля те, само не се заяждай с мен!
— Аз, да се заяждам? — той повдигна вежди — Нищо подобно, но извинявай, ако съм те обидил. Наистина съжалявам за това, което се случи между вас накрая.
— Нима, а аз останах с впечатленето, че се радваш? — разсеяно вметна Алекс.
Виктор не отговори. За момент изражението му се промени. Той остана неподвижен, а
после тихо попита:
— Защо да се радвам?
— Просто се шегувам — усмихна се тя — Не стой там като паметник, а ми дай една прегръдка,
не виждаш ли, че съм пред нервна криза!
Виктор се усмихна и се приближи към нея, притисна я до себе си за кратко, а после бързо се отдалечи към малкия бокс, който представляваше кухнята.
— Ммм, така е по-добре — насили се да се развесели Алекс — Ти над какво се трудиш този
път? Още от входа мирише на нещо наистина вкусно.
— Мъча се да правя лазаня, не знам дали въобще ще излезе нещо — отговори й той, без да я
поглежда, защото бе вперил поглед през стъклото на фурната — Стефан ми каза как се приготвя и реших да се опитам.
— Онзи Стефан, който работеше в ресторанта, нали? — попита тя, вече зад гърба му.
— Точно той.
— Ти не ходеше ли със сестра му? — продължи разпита си тя.
— Да — малко колебливо отвърна Виктор.
— Господи, ужасен си! — накрая възкликна Алекс — Аз ти споделям всичко за себе си, а ти не
обелваш и думичка. От както ме запозна съвсем инцидентно с това момиче, дори не съм те чувала да говориш за нея!
Виктор продължи да се разхожда насам-натам из кухнята, дооправяйки нещата и връщайки всичко на мястото му. Най-накрая проговори:
— Всъщност, не е вярно. Аз ти споделям всичко, като изключим отношенията ми с приятелките.
— А за какво мислиш питам аз, за майка ти ли?
— Аз не съм като теб, Алекс, не ми е приятно да обсъждам тази тема и толкова! — ядоса се
той.
— Добре де, добре! — примири се накрая тя — Просто си мислех, че аз прекалено много те
товаря с моите проблеми, а ти не ми се оплакваш от нищо. Мислех, че ако ми разкажеш за твоите неприятности или липса на такива, всичко ще си е както трябва. Но щом не ти се говори за това, добре, няма да ти досаждам повече.