Братя Грим
Най-главният
Някога на дъното на едно блато живеели дяволи. Един ден, докато старите дяволи си почивали, а малките дяволчета си играели на „Прескочи кобила“, изведнъж от средата на блатото избухнали огнени пламъци и се издигнал черен като катран дим. Когато димът се разсеял, блатните дяволи видели появилия се изпод земята непознат дявол.
— Как се казва това блато? — попитал новодошлият.
— Нарича се Дяволското блато — отговорили неговите обитатели.
— Значи съм попаднал точно където трябва — казал дяволът. — Името ми е Велзевул и идвам при вас направо от ада — праща ме самият цар на Мрака. Негово величество е недоволен от вас, защото работите много лошо. Колко дяволи живеят тук?
— Тринадесет — извикало едно от малките дяволчета.
— И всички до един сме болни от простуда — добавил най-старият дявол.
В същото време тринадесетте дяволи започнали оглушително да кихат.
— Ако работехте повече, нямаше да се простудите — строго отбелязал Велзевул.
— Условията, при които живеем, са твърде неподходящи — заоправдавал се най-старият дявол. — Тук е много влажно и макар че всички сме силно простудени, си гледаме добре работата.
— Къде работите? — попитал Велзевул.
— В града.
— Че къде е градът? — попитал Велзевул и се огледал наоколо. — Оттук нищо не се вижда.
— Ако подскочиш нагоре, ще го видиш — казал старият дявол и подскочил високо. — Ето го там!
Велзевул подскочил и видял града, който се разпростирал в долината: пъстрите покриви на къщите, пръснати на всички страни, и блестящия купол на църквата, която се издигала по средата.
— Е, как работите в този град? — попитал Велзевул.
— Работим като дяволи — отговорили в хор дяволите.
— Аз например вия в комина — казал един от дяволите и гордо се изпъчил.
— И какво от това? — попитал Велзевул.
— Какво от това ли? — обидено извикал дяволът. — Отначало вия като звяр, а после заплаквам като дете. — И той отметнал назад глава и започнал да плаче като дете, заливайки се в сълзи.
— А защо правиш това? — попитал в недоумение Велзевул.
— Как защо?! За ужас на хората! Дете в комина — нима това не е ужасно?!
— А пък аз… — понечил да се похвали друг дявол.
— Стига сте вдигали врява! — свъсил вежди Велзевул. — Кажете по-добре каква ви беше задачата.
— Да правим пакости на хората — отвърнали дяволите.
— И как се справихте с тази работа?
Дяволите замълчали, спогледали се и казали:
— Не се справихме много добре.
— Защо? — възмутил се Велзевул.
— Защото пакостите действат зле само на добрите хора, а на лошите изобщо не действат. Работата е там, че лошите хора са повече от добрите.
— Глупости! — извикал Велзевул. — Хубавата, истинската пакост трябва да подейства и на лошите хора. Кой в града е най-лош?
— Най-лошите в града са четирима — Орача, Обущаря, Ковача и Шивача.
— И какво им е лошото? — попитал Велзевул.
— Живеят много задружно — с огорчение казал старият дявол. — Толкова задружно, че просто са неприятни за гледане. От сутрин до вечер работят, а след работа се събират, за да хапнат и пийнат. Веселят се и пеят песни за вярното си приятелство.
— Как можете да търпите такова безобразие?! — извикал Велзевул. — Защо не направите нещо, за да ги скарате?
— Опитахме, но нищо не излезе — признали си дяволите.
— Ясно е, че с тази работа трябва да се заема аз — казал Велзевул. — Къде са те сега?
— Често се събират в дома на Орача — казало едно от дяволчетата. — Аз ще ти покажа пътя.
Тогава Велзевул и дяволчето полетели към града. Скоро те спрели върху покрива на една къща, близо до комина. „Тра-ла-ла, тра-ла-ла…“ — чули те весели мъжки гласове.
— Моля! — казало дяволчето и пуснало Велзевул да мине пръв, а после и то скочило в комина.
Като се спуснали до огнището, Велзевул проточил шия и надникнал в стаята. Там, около трапезата, от която се разнасял аромат на вкусни ястия, седели четирима мъже. Всеки от тях бил обгърнал раменете на другия и пеел от сърце весела песничка.
— Кой е Орача? — прошепнал Велзевул.
— Този, който подсвирква с два пръста — отговорило дяволчето.
Когато свършили песента, четиримата приятели станали и вдигнали наздравица за старото си приятелство. Щом изпили и последната капка вино, гостите си тръгнали, а стопанинът излязъл с тях да ги изпрати. В това време Велзевул изскочил от огнището, настанил се на трапезата и бързо се нахвърлил върху останките от храната.
— До утре, мили приятели! — извикал Орача, заключвайки вратата.
— До утре! — отговорили приятелите му.
— Е, това се казва приятелство! — чул глас зад гърба си Орача.