Костя и Ника, петнадесетгодишни ученици от Москва, които ритаха в килията парцалена топка — терористи, убили Ханджян4. Много по-късно научих, че Ханджян бил застрелян от Берия в собствения му кабинет. А децата, които бяха обвинени за това убийство — Костя и Ника, — загинаха в Колима през 1936 година, загинаха, макар да не ги караха да работят — просто умряха от студ.
Капитан Шнайдер от Коминтерна. Вечен оратор, веселяк, показвал фокуси по време на камерни концерти.
Льоня — злосторникът, махнал гайките от железопътната линия, жител на Тумски район на Московска област.
Фалковски, чието престъпление бе квалифицирано като 58–10, агитация; материалите по следствието бяха писмата на Фалковски до неговата годеница и нейните отговори. Кореспонденцията е възможна при наличието на двама и повече души. Значи, 58, алинея 11 — организация, което утежняваше вината му.
Александър Георгиевич рече тихо: „Тук има само мъченици. Няма герои.“
— В едно от „делата“ ми има резолюция на Николай Втори. Военният министър му докладвал за обира на един миноносец в Севастопол. Трябваше ни оръжие и го бяхме взели от военния кораб. Царят написал на полето на доклада: „Лоша работа“.
Започнах като гимназист, в Одеса. Първата задача — да хвърля бомба в театъра. Беше димка, безопасна. Така да се каже, полагах изпит. След това дойде сериозното, по на едро. Не станах пропагандатор. Всички тези кръжоци, беседи — много е трудно да се види, да се долови крайният резултат. Захванах се с терора. Поне — тряс, и готово!
Бях генерален секретар на дружеството на политическите каторжници, докато не го разпуснаха.
Една огромна черна фигура се хвърли към прозореца, вкопчи се в решетката, започна да вие. Епилептикът Алексеев, приличащ на мечка, синеок, бивш чекист, разтърсваше решетката и крещеше диво: „На свобода! На свобода!“ — и се свлече от решетката в припадък. Над тялото му се скупчиха хора. Държаха Алексеев за ръцете, за главата, за краката.
И Александър Георгиевич рече, като сочеше епилептика: „Първият чекист.“
— Следователят ми е някакво хлапе, нямам късмет. Нищичко не знае за революционерите, есерите за него са нещо като мастодонти. Само крещи: „Признайте си! Мислете!“
Казвам му: „Знаете ли кои са били есерите?“ — „Е?“ — „Щом ви казвам, че не съм го правил, значи не съм. А ако искам да излъжа — никакви заплахи не ще променят решението ми. Би трябвало поне малко да познавате историята…“
Говорехме след разпита, но от думите му не личеше да се вълнува.
— Не, не ми крещи. Прекалено възрастен съм. Само повтаря: „Помислете си.“ И седим. Часове наред. После подписвам протокола и се разделяме до другия ден.
Измислих как да не скучая по време на разпитите. Броя шарките по стената. Стената е с тапети. Хиляда четиристотин шестдесет и две еднакви фигури. Това е резултатът от изследването на днешната стена. Просто по този начин се разсейвам.
Репресии е имало и ще има. Докато съществува държавата.
Опитът, героичният опит на политически каторжник на пръв поглед не беше нужен за новия живот, който тръгваше по нов път. И изведнъж се оказа, че пътят изобщо не е нов, че има нужда от всичко: и от спомените за Гершуни, и от поведението по време на разпити, и от умението да се броят шарките на тапетите, докато те разпитват. И героичните сенки на другарите, отдавна умрели в царската каторга, на бесилото.
Андреев бе оживен, с приповдигнато настроение, но това не беше нервна възбуда, която обзема почти всички, озовали се в затвора. Та нали следствените дори се смеят по-често, отколкото трябва, по всякакъв най-дребен повод. Този смях, това перчене са защитна реакция на арестанта, особено пред хора.
Оживлението на Андреев беше от съвсем друг род. Това бе сякаш вътрешно задоволство, че отново е в позицията, която беше заемал през целия си живот, която му бе скъпа и която сякаш водеше началото си от едно време. Излизаше, че днес все още имаше нужда от него.
Андреев не се интересуваше от достоверността или фалшивостта на обвиненията. Знаеше какво представляват масовите репресии и не се учудваше на нищо.
В килията ни живееше и Льоня, седемнадесетгодишен младеж от едно забутано селце на Тумски район, Московска област. Неграмотен, той смяташе, че Бутирският затвор представлява върхът на щастието — хранят те „на корем“, а и хората какви са свестни! За половин година следствие Льонка беше научил повече неща, отколкото през целия си предишен живот. Та нали в килията всеки ден се четяха лекции и макар затворническата памет трудно да усвоява чутото, прочетеното, все пак в мозъка на Льонка бяха останали много нови, важни неща. Хич не го беше еня за собственото му „дело“. Бе обвинен в същото, в което и „злоумишленикът“ на Чехов — през 1937 година отвинтвал гайки от релсите на железопътната линия и ги използвал за риболовни тежести. Това бе явен петдесет и осем — седем: вредителство. Но Льонка имаше и петдесет и осем — осем: терор!
4
Има се предвид А. Г. Ханджян (1901–1936) — виден арменски комунист, първи секретар на ЦК на КП(б) на Армения от 1930 г. — Б.пр.