Николай Райнов
Най-хубавата на света
Живеела някога една вдовица. Покойният й мъж бил магьосник и голям богаташ. Тя си имала само един син и много го обичала. Глезела го, угаждала му, нито го карала да се учи, нито — да работи.
— Имаме си богатство — казвала тя. — Син ми може да харчи, додето е жив. Защо да мъча детето с училище и да го принуждавам да учи занаят? Нека ме поменува с добро.
Момчето порасло. Станало вече момък на двадесетина години, а нищо не умеело да работи. Един ден рекло:
— Мамо, дай ми един кон и дисаги с пари; искам да походя по света — да видя къде що има и как живеят хората. При тебе ми се стяга сърцето…
Майка му се бояла, че какъвто е разглезен и неук, много има да теши, ако се отдели от нея. Но нали синът бил привикнал все да му се угажда, и сега настоял на своето. Тя го пуснала, като му дала кон и дисаги с пари, но му поръчала по-скоро да се върне. Момъкът ходил от град на град, додето стигнал в една столица. Спрял се в някаква странноприемница и на сутринта тръгнал по града — да се разходи. Влязъл в едно кафене, дето се събирали на среща най-видните хора от града. Там чул, че момците говорят за царската дъщеря, която била най-хубавата на света. От цял свят се стичали момци да я видят, но тя вземала по една торба жълтици — само да си покаже челото и очите, а по един конски товар — да й види човек лицето и да говори с нея.
Момъкът се прибрал в странноприемницата да си преброи парите. Били му останали само една торба жълтици. Взел парите, отишъл в двореца и казал, че иска да види царкинята. Тя се явила пред него, цяла пребрадена с черна свила: виждали й се само очите и челото. Но и по това, което се виждало, момъкът разбрал, че наистина тя ще да е най-голямата хубавица на света. През всичкото време не можел да откъсне очи от нея.
Щом се върнал в странноприемницата, яхнал си коня и отишъл при майка си. Тя го причакала с голяма радост и го запитала какво е видял и как е прекарал.
— Много добре прекарах, мамо — рекъл й той. — А свят — да му се ненагледаш: от хубав по-хубав. Ние тука седим и нищо не знаем.
Майка му го попитала не е ли заловил някаква работа. Той това и чакал.
— Залових, мамо, залових. Станал съм тежък търговец: на царската войска препродавам коне. Но тая търговия иска пари. Каквото имах, дадох го за стока, а ми трябват още три-четири товара жълтици, та съм дошъл да ми дадеш пари.
— Ех, синко — рекла тя, — толкова пари нямам. Но имам една кесия, която сама струва повече и от сто товара злато. От баща ти ми е останала. Духнеш ли в нея, тя се напълва с жълтици.
Вдовицата извадила вълшебната кесия, синът духнал в нея и тя се напълнила с жълтици. Той си ги турил в джобовете, простил се с майка си, яхнал коня и — право в града, дето живеела най-хубавата на света. Стигнал там и отишъл в странноприемницата, заключил се в стаята и почнал да духа в кесията. Насипал купища жълтици. На другия ден натоварил една кола — колкото могли да возят конете — и се запътил за двореца. Стигнал там и казал, че иска да види лицето на царската дъщеря и да говори с нея. Момата се почудила, като видяла, че й носят не конски товар, а цяла кола с жълтици. Тя заповядала да въведат непознатия в най-богато наредената стая. И двамата седнали на столове, постлани с коприна, а наоколо всичко светело от злато, кадифе и скъпоценни камъни. Момъкът не можел да се нагледа на момината хубост и не снемал очи от лицето й, а царкинята пък не можела да се начуди на неговото богатство и го запитала чий царски син е. Той си признал, че не е царски син.
— Ами отде намери толкова много пари и как не ти беше жал да ги дадеш само за да ме видиш?
Момъкът не знаел, че по света има и лоши хора, на които не трябва да се доверява всичко. Той рекъл:
— Защо да ми е жал, светла царкиньо, когато за няколко дена мога и целия дворец да напълня с жълтици?
— Как така? — викнала учудено хубавицата. — Възможно ли е това?
— Да — рекъл момъкът, — възможно е. Погледни тая кесия. Духнеш ли в нея, тя се напълва с жълтици.
Той духнал, кесията се напълнила с жълтици: и човекът ги изсипал на масата. Царкинята рекла хитро:
— Тая кесия трябва да има някаква тайна. Ти като духнеш, тя наистина се пълни с жълтици, но дали ще се напълни, ако духна аз?
— Духни! — рекъл момъкът и й дал кесията.
Царкинята взела кесията, духнала и тя се напълнила пак с жълтици.
Момъкът протегнал ръка да си вземе кесията, но момата плеснала с ръце, влезли двама въоръжени стражи и тя им заповядала да изхвърлят момъка из двореца. Той почнал да си иска кесията, но стражите го хванали здраво и с блъскане и ритници го изпъдили на улицата. Колкото засрамен, дваж по-ядосан си отишъл момъкът в странноприемницата. Влязъл си в стаята и започнал да мисли как да си отвърне на жестоката хубавица. Нищо не можал да измисли. Колкото жълтици му били останали, платил, яхнал си коня и — право при майка си. Тя го пак запитала що е направил и дали му върви добре търговията.