— Който и да си ти, дявол ли си, човек ли си, моля ти се, недей ме мъчи: кажи ми какво искаш от мене! Всичко, каквото искаш, ще ти дам, само престани да ме мъчиш!
Като чул тия молби, момъкът повярвал, че хубавицата се кае от сърце за злините, що му е причинила, и снел огърлицата от шията си. Тя го видяла и паднала на колене да му се моли — да я прости. Тогава той оставил огърлицата и пръчката и се хвърлил към царкинята да я дигне от земята. Навел се, та я прегърнал и й казал:
— Прощавам ти за всички злини, що видях от тебе: само бъди моя жена! Нека да живеем отсега честито един е друг!
Но в това време хубавицата била вече грабнала вълшебната чаша и я потрила с ръка. Дошъл пак черният дух и тя му казала:
— Я грабни тоя глупак, та го отнеси някъде, където човешки крак не стъпва! Пренеси го сега там, дето няма жива душа, съблечи го гол, вържи му ръцете и краката, па го намажи с мед и го хвърли да го изядат мухите, осите и комарите.
Момъкът се озовал мигом на един остров, посред най-голямото море, над едни стръмни скали, отвесни като стени на кула. Нито можел човек да се качи по тия скали, нито да слезе от тях. Нещастникът се намерил навръх скалите — гол, вързан, намазан с мед. Духът бил изчезнал. На тоя остров имало мухи, едри като бръмбари, и комари, големи като врабчета. Те го нападнали, забръмчали около него и почнали да го хапят; от цялата му снага потекла кръв. Момъкът взел да се тръшка и гърчи от мъка. Както се извивал от болки, едната му ръка се изплъзнала изпод въжето; въжето се поотхлабило, той си измъкнал и другата ръка и почнал да маха с две ръце — да се пази от лютите насекоми. Развързал си с голяма мъка и краката и побързал да си облече и дрехите, които били захвърлени до него. Но мухите и комарите се лепели по лицето и ръцете му. Гонен от насекомите, момъкът почнал да тича по скалите — дано види някъде вода да се измие. Наистина, след като тичал доста, намерил един извор; изкъпал се и се отървал от мухите и комарите. Като се напил от водата на извора, усетил голям глад. Но никъде по тия скали не се виждало ни дърво, ни храсталак. Ходил, ходил, минал най-високите скали, превалил отвъд канарите. Там имало дървета, трева и ручеи. Момъкът намерил една ябълка, цяла сведена от плод, с едри, червени ябълки, каквито никъде не бил виждал. Той накъсал, колкото можал, и тръгнал по-нататък; вървял и ял, вървял и ял, като се заглеждал — дано види някъде извор. Намерил извор и се навел да пие, но като се огледал във водата — уплашил се от образа си: на главата му били порасли рога! Попипал с ръце: наистина рога! Колкото повече минавало времето, толкова растели и рогата. Расли, расли, станали колкото на тригодишен елен.
— Ах, аз клетникът! — почнал да се оплаква момъкът. — С тия дълги рога как ще изляза пред хора? Отсега вече никога не ще мога да се вестя пред най-хубавата мома на света, камо ли пък да я взема за жена!
Както ходел и се окайвал така, момъкът стигнал до едно голямо сенчесто дърво и седнал да си почине. То било смокиня. И тя била отрупана с плод, цялата се била навела. Той хапнал няколко смокини и усетил, че на главата му олеква; пипнал се: рогата били намалели. Хапнал още една-две смокини — рогата изчезнали. Момъкът много се зарадвал и рекъл:
— Добре, че се спасих от тия рога. Само да имам късмет да се измъкна от тоя проклет остров, дето ме хвърли жестоката хубавица, хубаво ще й се наплатя! И на нея, и на целия й род.
Момъкът тръгнал да дири място, отдето би могъл да слезе долу, на брега. Никъде нямало спад, ни дори полегато място: навред се спущали стръмно отвесни канари. Но от една скала видял, че пълзи буен повит, преплетен като дебели въжета, надолу по скалите. Повитът стигал тъй чак до пясъка на брега. Докато размислял как да се спусне надолу, момъкът съзрял, че по морето се задава кораб. Той извадил кърпата си, вързал я на един прът и почнал да маха. Моряците забелязали кърпата и насочили кораба към острова. В това време момъкът откъртил тънки пръчки зелен повит, изплел от тях две големи кошници и напълнил едната с ябълки, а другата — със смокини, па ги покрил отгоре с листа.
Той вързал двете кошници с дълго въже повит и ги спуснал на пясъка, а после се уловил за дебелите въжета, що се били изплели по скалата, и сам слязъл на брега. От кораба го видели, пратили му двама гребци с една лодка и го пренесли на борда.
Момъкът пътувал с кораба няколко седмици. Много крайморски градове минали, докато стигнали до страната, дето живеела най-хубавата на света. Там той слязъл, поблагодарил на моряците, дал им от смокините и се запътил за двореца. Колкото смокини му останали, момъкът си ги натурял по джобовете, а в кошницата пресипал ябълки от другата кошница. Било вече зимно време. Ябълки нямало в онова царство. А неговите ябълки били едри и червени — сякаш сега откъснати. Момъкът минал веднъж-дваж край царския дворец и все викал: — Ха ябълки, хааа! Пресни ябълки, хубави ябълки!