Тя просия:
— Много добре. А вие как сте с вашата мила съпруга?
— Благодаря добре — отвърна Джордж, жегнат, че са взели въпроса му за обикновена учтивост. — Лесно ли се прибрахте? — подбъзна я той.
— О, да. Хората бяха толкова мили.
Джордж не разбра. Полицаите? Лекарите от болницата? Четвъртият, третият, вторият етаж се плъзнаха безшумно нагоре.
— Мъжът ми… — започна госпожа Ърва.
Бяха стигнали партера; вратата се отвори.
— Какво мъжът ви?
— Ами той ни най-малко не ви се сърди на вас с жена ви — каза тя и се усмихна, като току-що да бе произнесла мила покана. И даже дума не обели за одеялото.
На Джордж му липсваше това жълто одеяло. Майскте нощи в Ню Йорк бяха хладни за него. Търсеше си тук работа, която да го отведе в Арабия или в някоя друга ислямска страна. Обиколките му го отведоха в най-оголената откъм илюзии част на града — между Четирийсета улица и Гринич Вилидж, в района на Уол Стрийт, — в спарените приемни на петролни компании, търговски сдружения, морски кантори, банки със задокеански клонове. Секретарките бяха груби. Уморени и изплашени от научните постановки за наемане на работна ръка, служителите от личен състав притискаха пръсти едни в други, за да прикрият тремора. Джордж ги смайваше. В техните формуляри нямаше графи, където би могла да се вмести арабофилията.
Наистина трудно бе да се съчетае това влечение към пустинята с пълното, навъсено лице на Джордж и задомената му особа. Той рядко го обясняваше. Но късно някоя вечер, в компания, можеше да се впусне в описание на лов на охлюви в Червено море: „Фантастично е! Данакилите3 обхождат рифовете и видят ли някой от огромните охлюви, потапят се до шия във водата. После вятърът, духащ откъм Египет, ги изсушава така, че целите им тела побеляват от сол. Рифовете, по които стъпват ловците, са крехки и когато се пропукат, разраняват краката им. Отровните медузи ги парят и вървейки, те пеят с пълно гърло, за да ги плашат. Такъв кораб се подушва от девет километра по развалящия се в трюма улов. Нощем спят на тези малки корабчета и рояци черни мухи се завират в храната им. На осемдесет километра оттам се простира бреговата ивица на Саудитска Арабия, по която бродят само пирати. А тези хора пеят ли, пеят, за да държат настрана отровните медузи. Чудите се… Знам какво си мислите.“ Никой не знаеше какво си мисли той, но изразът на някое обърнато към него лице би го навел на мисълта, че се прави на глупак.
Друг път ругаеше съвременното строителство — полето край Феникс, застроено с кутийки в грозни пастелни цветове и подредени по едни никакви криви улички, супермаркетите, ширещите се навред надлези… Това бе по в характера на Джордж; той демонстрираше интелекта си по пътя на отрицанието, като презираше и щяло, и нещяло. Всички филми бяха кофти, всички политици — мошеници, държавното образование в Америка — най-лошото в света, повечето романи — губене на време, телевизионните състезания — сто на сто нагласени. Скърпил криво-ляво образованието си, подтикван от бащините страхове и тънките намеци на полуизпечени даскали, Джордж се гордееше с познанията си; не бе разбрал, че в „добрите“ колежи (охотно признаваше, че неговият не бил добър) се харесва всичко — уестърни, сълзливи песни, лековати книги, корумпирани политици, глупави момичета — и се шири неприязън към великите личности.
Ако на някой приятел му хрумнеше да прегледа библиотеката на Чандлърови (предимно стари учебници по политически науки и евтини криминалета, които Розалинд гълташе едно след друго), той като нищо можеше да провеси нос, защото в нея не бе застъпено друго освен Арабия с „Хашиш“ от Анри дьо Монфред4; и единственото, подчертано с дебел молив изречение — несъмнено дело на Джордж, — на което щеше да се натъкне, беше: „Стените и земята изпускаха палещата жега като дълбока въздишка на облекчение.“ Ала изправеше ли се пред покритото със стъкло бюро на някой погълнат от работа служител, Джордж бе в състояние само да се усмихне примирено и да продума: „Може да звучи глупаво, но от дете съм като омаян от тези места.“
— Не, не мисля, че е глупаво — беше отговорът.
Един месец след сбиването на съпрузите Ърва Розалинд посрещна Джордж на вратата с думите: „Случи се най-невероятното нещо на света!“
— Не се и съмнявам.
Той се качваше по стълбите; една жена, която живееше на третия етаж, бе взела с него асансьора и понеже спреше ли веднъж, той имаше навика да се връща обратно на партера, Джордж бе слязъл с нея и сега качваше пеша двата етажа нагоре. Денят му беше съкрушителен. Най-обещаващата възможност да замине с делегация на Съединените щати за един международен панаир в Басра видимо пропадна. Четирийсет и пет минути чака господин Герен да се появи отново, след което му отговориха само, че разполагат с ограничени средства. Беше толкова отчаян, че се бутна в едно кино за трийсет и осем цента билетът, но филмът с Барбара Стануик беше толкова стар и противен, че още малко да му прилошее и той си излезе. В една закусвалня на Трийсет и трета улица му взеха долар и десет цента за сандвич с пуешко месо, чаша мляко и кафе. Когато подаде на касата петдоларова банкнота, поискаха му да добави още тринайсет цента надценка и вместо да върнат рестото в протегната му ръка, изброиха му го на тезгяха. Сякаш той гъмжеше от бацили. На път за вкъщи тълпите, задръстващи подлезите, роящи се по кръстовищата, провиращи се, подмятащи остроумия, наподобяваха всеобхватна зараза. Вече трети месец търсеше работа. Заплатата на Розалинд от универсалния магазин, където тя прекарваше едва по шест часа на ден, сега, когато бяха постихнали стълпотворенията по Великден, не покриваше наема и храната. Чандлърови стопяваха спестяванията си с по петдесет долара на месец.