Два часа по-късно, Милдред лежеше в леглото си и все още не спеше. Представяше си какъв ще бъде разговорът ѝ с госпожица Какъл и ужасната ѝ класна ръководителка. Таби се беше свил на кълбо и кротко спеше върху гърдите ѝ.
— Ще бъде ужасно — помисли си тя, като гледаше тъжно сивото небе през прозореца. — Чудя се дали ще ме изключат? Или бих могла да им кажа, че е по вина на Етел… Не, никога не бих направила това. Ами, ако решат да ме превърнат в жаба? Не, убедена съм, че не биха направили подобно нещо. Госпожица Хардбрум каза, че това е против правилата на Вещерския кодекс. Ох, какво ли ще направят? Дори Мод мисли, че вината е моя, а и никога не бях виждала Х. Б. толкова ядосана.
Лежеше и си мислеше, докато наистина започна да се страхува, и тогава изведнъж скочи от леглото си.
— Хайде, Таби! — каза тя и извади една чанта от гардероба си. — Ще избягаме.
Натъпка в чантата малко дрехи и няколко книги и облече най-хубавата си роба, за да не може никой да разпознае училищната ѝ униформа. След това взе метлата си, сложи котенцето в торбата и се запромъква по тихия коридор към спираловидното стълбище.
Прилепите ще ми липсват, помисли си тя.
Беше студена, мрачна утрин и Милдред придърпа наметалото около раменете си, докато пресичаше двора и се оглеждаше дали някой не я наблюдава. Училището изглеждаше много странно, като нямаше никой наоколо. Милдред трябваше да прелети над портите, които, както обикновено, бяха заключени, но ѝ беше трудно да пази равновесие със закачената отзад торба. Затова, когато стигна от другата страна, слезе от метлата и тръгна пеш между боровите дървета.
— Не знам къде ще отидем, Таби — призна тя, когато заслизаха надолу по склона на планината.
Осма глава
В гората беше много тъмно и Милдред се почувства леко неспокойна, заобиколена от мрачните дървета, които растяха толкова нагъсто, че никаква светлина не проникваше между тях. Когато вече бе стигнала почти до подножието на планината, поседна за малко, за да си почине. Облегна се на едно дърво, а котенцето излезе от чантата ѝ и се излегна на тревата.
Беше много тихо, освен песента на няколко птички и някакъв доста странен звук, който приличаше на тихо жужене и напомняше на много хора, говорещи наведнъж. В действителност, колкото повече се заслушваше, толкова повече ѝ заприличваше на звук от гласове. Милдред погледна в посока на шума и ѝ се стори, че вижда нещо да се движи между дърветата.
— Хайде да отидем и да погледнем, Таби — прошепна тя.
Оставиха чантата и метлата, облегнати на дървото, и се запромъкваха през гъстите храсталаци. Шумът се засили.
— Ама, това наистина е човешки говор. Погледни, Таби, ето там, през клоните.
Седнали в здрача, на една полянка се виждаха около двадесет вещици, скупчени заедно. Те мърмореха или говореха с приглушени гласове. Милдред пропълзя по-близо и се заслуша. Не познаваше нито една от тях. Висока, сивокоса вещица се изправи на крака.
— Чуйте, всички! — започна тя. — Ще замълчите ли за момент? Благодаря. Сега, това, което бих искала да разбера е, дали сме напълно сигурни, че всички ще спят или поне ще са си по стаите?
Тя седна, а друга вещица се изправи, за да ѝ отговори. Беше дребна и закръглена и носеше очила със зелени рогови рамки. За един ужасен миг Милдред си помисли, че това е госпожица Какъл, но когато вещицата проговори, гласът ѝ беше различен.
— Разбира се, че сме сигурни — отговори тя. — Сутринта след честването на Хелоуин, в цялото училище спят до обяд. Това е правило, а в Академията много стриктно спазват правилата, така че никой няма да е станал преди дванадесет без пет, най-рано. Ако прелетим през стените в задната част на двора, ще бъдем достатъчно далече от спалните помещения и никой няма да може да ни чуе. Като добавим това, че ще бъдем и невидими, ще бъдем напълно защитени. Тогава всичко, което остава да бъде направено, е да се разделим, да се промъкнем във всяка една от стаите и да превърнем всички в жаби. Те няма да могат да ни видят дори и да са будни. Не забравяйте да вземете по една от тези кутии за жабите. — Тя посочи към спретнатата купчина от малки картонени кутии. — Не можем да си позволим дори една от тях да избяга. Веднъж след като това бъде сторено, цялото училище и всички, които са в него, ще бъдат под наш контрол. Готова ли е вече невидимата отвара? — попита тя, като се обърна към млада вещица, която бъркаше сместа в казана върху огъня. Беше същата отвара, която бяха направили двете с Мод по време на изпита за смешната отвара.