— Е, по-добре да покажеш тези твари на госпожица Какъл — отбеляза злобно преподавателката. — Отиди в кабинета ѝ и изчакай, докато я доведа. И се надявам, това да не е някаква шега. Доколкото си спомням, и без това вече си имаш достатъчно неприятности.
Милдред бе седнала на ръба на един стол в кабинета на директорката, когато госпожица Хардбрум се върна с госпожица Какъл, която бе облечена в сив халат и изглеждаше полузаспала.
— Това са те — заяви госпожица Хардбрум, като посочи към кутията върху бюрото.
Госпожица Какъл седна тежко на стола си като първо погледна в кутията, а след това — към Милдред.
— Милдред — започна тя драматично, — все още се опитвам да преодолея публичното унижение от миналата нощ. Заради теб, репутацията на Академията се въргаля в калта, а ти очакваш да повярвам на невероятна история като тази?
— Но това е истината! — извика Милдред. — Мога да ви опиша някои от тях. Едната беше висока и слаба с гъста сива коса, а имаше и една друга, която изглеждаше точно като вас, госпожице Какъл, ако ме извините, че го казвам. Тя носеше очила със зелени рогови рамки.
— Я, почакай! — прекъсна я госпожица Какъл, като постави собствените си очила на носа си. — Казваш, че тя има очила с рогови рамки и изглежда като мен?
— Да, госпожице — отговори Милдред, като се изчерви. — Бяха зелени. Извинявам се, ако съм била груба.
— Не, не, дете, няма такова нещо — успокои я директорката, като отново надникна в кутията. След това се обърна към госпожица Хардбрум. — Знаете ли, мисля, че в крайна сметка момичето може и да се окаже право. Магьосницата, която описва, изглежда точно като моята зла сестра Агата, която винаги ми е завиждала заради поста ми в Академията.
Госпожица Какъл погледна охлювите над очилата си.
— Добре, добре, Агата — изкиска се тя. — Значи отново се срещаме. Чудя се коя ли от тези красавици тук си ти? Какво ще правим с тях, госпожице Хардбрум?
— Предлагам да им върнем нормалната форма.
— Но това е невъзможно! — извика отчаяно по-възрастната вещица. — Та те са поне двадесет на брой!
Госпожица Хардбрум изглеждаше леко развеселена.
— Бих ли могла да припомня — продължи тя мисълта си — параграф 5 от Правило № 7 от Вещерския кодекс, който гласи, че всеки, който е бил превърнат в някакво животно от друга вещица с цел самозащита, няма право, при възвръщане на нормалната си форма, да упражни никаква магия под каквато и да било форма срещу заловителя си. С други думи, те трябва да се признаят за победени.
Госпожица Какъл изглеждаше объркана.
— О, да! — възкликна тя оживено накрая. — Сега си спомних. За момент ми беше излязло от ума. Чу ли това, Агата? Мислите ли, че могат да ни чуят, госпожице Хардбрум?
— Със сигурност — отговори по-младата жена. — Вероятно бихте могли да ги подредите в права редица на бюрото си и да помолите сестра ви да излезе напред.
— Каква чудесна идея! — съгласи се директорката, която бе започнала да се забавлява със ситуацията. — Милдред, скъпа, помогни ми.
Подредиха охлювите върху бюрото и госпожица Какъл нареди на Агата да излезе напред. Един от охлювите се размърда и доста неохотно се отдели от останалите.
— Чуй ме, Агата — каза госпожица Какъл, — трябва да признаеш, че нямаш много голям избор. Ако приемете да се подчините на Вещерския кодекс, ще ви превърнем отново в хора, но не и при други обстоятелства. Ако си съгласна, върни се обратно при другите, така че да знаем какво искаш да направим.
Охлювът бавно се върна в редицата.
Госпожица Хардбрум произнесе заклинанието, което да ги освободи от магията и изведнъж стаята се изпълни с ядосани вещици, които гневно говореха една през друга. Шумът беше ужасяващ.
— Замълчете веднага! — изкомандва госпожица Какъл. След това се обърна към Милдред, която все още седеше на ръба на стола. — Можеш да отидеш да си легнеш, дете. Като се има предвид какво направи за училището тази сутрин, мисля, че трябва да забравим за разговора, който щяхме да проведем с теб двете с госпожица Хардбрум. Съгласна ли сте, госпожице Хардбрум?
Класната ѝ ръководителка повдигна едната си вежда и сърцето на Милдред се сви.