— Не се срамувай, скъпа моя — каза госпожица Какъл, усмихната щастливо. Тя се обърна към останалите ученици. — Хайде, момичета! Три пъти „Ура“ за нашата героиня Милдред.
Милдред се изчерви още повече и започна да върти скритите зад гърба си пръсти, докато възгласите ехтяха.
Когато всичко това приключи, „героинята“ почувства облекчение. Докато изчакваха да излязат от залата, всички я потупваха по гърба и поздравяваха — освен Етел, разбира се, която я изгледа по възможно най-злобния начин, по който можеше.
— Добрата стара Мил! — извика някой.
— Измъкнахме се от контролното по заклинания, благодарение на теб — каза друго момиче.
— Благодарим ти за почивката.
— Благодаря, Мил!
И така нататък, и така нататък.
Мод преметна ръка през раменете на приятелката си.
— Наистина изглеждаш смутена — отбеляза тя. — Толкова силно си почервеняла, че мога да го забележа от другия край на залата.
— О, не! — възкликна Милдред. — Хайде да отидем да вземем котетата и да се позабавляваме.
— Един момент — дочуха хладен глас, който познаваха много добре.
Двете момичета се обърнаха и видяха, че класната им ръководителка стои точно зад тях. Веднага заостриха вниманието си, като се чудеха какво ли са направили този път, което си беше напълно нормална реакция, когато и да заговореше госпожица Хардбрум.
Сега обаче, за тяхна най-голяма изненада, тя се усмихна — с искрена, приятелска усмивка, а не с обикновеното леко изкривяване в ъгълчетата на устните.
— Само исках да ти благодаря, Милдред — каза тя. — Сега бягайте, момичета, и се насладете на почивния си ден, преди да е свършил.
Отново се усмихна и изчезна.
Двете приятелки стояха и се взираха една в друга.
— Понякога си мисля — сподели Милдред, — че тя вероятно не е чак толкова лоша, колкото ми се струва.
— Може и да си права, Милдред — каза гласът на госпожица Хардбрум до ухото ѝ и момичетата подскочиха ужасени.
Милдред сграбчи ръката на приятелката си и двете забързаха по коридора към обвитото в мъгла игрище, оставяйки смехът на госпожица Хардбрум да отеква от нищото в празната галерия.