Най-непохватната вещица

— Как ще наречеш своето коте, Мод? — попита сънливо Милдред.

— Миднайт — отговори момичето. — Мисля, че звучи драматично.

— Много се притеснявам от всичко това — сподели Милдред, докато дъвчеше една от плитките си. — Убедена съм, че ще направя нещо ужасно, като например да го настъпя по опашката. Или в мига, в който ме погледне за първи път, ще скочи през прозореца. Нещо със сигурност ще се обърка.

— Не бъди глупава! Знаеш, че имаш подход към животните. А що се отнася до настъпването по опашката, то дори няма да е на пода. Госпожица Какъл ти го подава и това е всичко. Няма за какво да се притесняваш, нали?

Преди Милдред да успее да отговори, вратата се отвори със замах, за да разкрие класната им ръководителка — госпожица Хардбрум, застанала на входа, увита в черния си халат и с фенер в ръка. Тя бе висока, страховита жена със слабо лице с остри черти и черна коса, която бе изтеглена назад в толкова стегнат кок, че челото й изглеждаше като разтегнато.

— Доста е късно, за да не сте заспали, момичета. Нали? — попита тя злобно.

Момичетата, които бяха скочили и се бяха прегърнали, когато вратата се отвори, се отдръпнаха една от друга и заковаха погледите си в пода.

— Разбира се, ако не искате да бъдете включени в утрешното тържество, със сигурност правите най-правилното нещо — продължи хладно госпожица Хардбрум.

— Да, госпожице Хардбрум — отговориха нещастно момичетата в един глас.

Класната им изгледа многозначително свещта на Милдред и пристъпи тържествено в коридора, повела Мод пред себе си.

Милдред бързо изгаси свещта и се шмугна под завивките, но не успя да заспи. Отвън, зад прозореца, можеше да чуе бухането на бухалите, а някъде в училището някаква врата не бе затворена и скърцаше, побутвана от вятъра напред-назад. Да ви призная, Милдред се страхуваше от тъмното, но не го бе казала на никого. Имам предвид, някой чувал ли е за вещица, която се бои от тъмното?

Втора глава

Тържеството се проведе в Голямата зала — огромно каменно помещение с редици от дървени пейки и издигната платформа в единия край. По стените висяха щитове и портрети. Беше се събрало цялото училище, а госпожица Какъл и госпожица Хардбрум стояха на платформата. Пред тях имаше маса, върху която стоеше огромна плетена кошница от ракита, от която се чуваше мяукане и скимтене.

Първо всички изпяха училищния химн, който звучеше така:

Напред и нагоре летим със нашите бързи метли. Над гори и поляни се носим като сенки в нощното небе.

Няма ден да мине тук без най-доброто да дадем във час. Весело бълбукат ни казаните, а магиите ги правим със замах.

Щастливи, отвари със радост варим, застанали рамо до рамо във клас. Когато приключат дните ни тук, със гордост за тях ще си спомняме.

Това бе най-обикновена песен, изпълнена с гордост, удоволствие и изпитания. Милдред никога досега не бе забърквала отвари с удоволствие, нито бе летяла гордо на метлата си — обикновено бе твърде заета да се държи примерно!

Милдред беше последна, и когато стигна до масата, госпожица Какъл извади от кошницата не лъскаво черно коте, като на всички останали, а малко сиво-кафяво котенце с бели лапи и с козина, която изглеждаше така, сякаш е било навън през нощта по време на силна буря.