— Тогава по-добре отиди и провери в библиотеката — отвърна отегчено тя. — Вземи Етел със себе си и на път за там, се отбий и обясни на госпожица Бат защо Етел ще закъснее.
Милдред вдигна котенцето си и се забърза да влезе в сградата, следвана от прасето. За щастие, госпожица Бат не беше в стаята си, но най-смущаващо се оказа влизането в библиотеката. Етел нарочно грухтеше силно и всички впериха погледи в тях, така че на Милдред й се прииска да се скрие под някоя маса.
— Побързай — изстена прасето.
— О, престани да го повтаряш — възкликна Милдред, докато прелистваше забързано страниците на огромната книга със заклинания. — Все пак, всичко е по твоя вина. В действителност, ти ме помоли да го направя. Не разбирам защо се оплакваш.
— Казах жаба, а не прасе — дребнаво отвърна Етел. — Дори това не можеш да направиш като хората.
Милдред пренебрегна мърморенето на Етел и продължи да търси в книгата. Отне й половин час, за да открие правилното заклинание и скоро след това Етел отново възвърна своята ужасна същност. Момичетата в библиотеката бяха изключително изненадани да видят как прасето внезапно се превръща в една вбесена Етел.
— Не се ядосвай, Етел — каза меко Милдред. — Спомни си: „Пазете тишина в библиотеката по всяко време“.
И се втурна да бяга към коридора.
— Това беше ужасно, коте — сподели тя с животното, което се беше свило от вътрешната страна на жилетката й. — Мисля, че е по-добре да те оставя в стаята си и след това да отида да преговоря за теста по отвари. Няма да дразниш прилепите, нали?
Четвърта глава
Беше сутринта в деня на изпита. Момичетата се бяха подредили в редица в лабораторията по отвари, като всяка една се надяваше да е научила правилното заклинание. Единствено Етел, която знаеше всичко, никога не се притесняваше за подобни неща.
— Елате, момичета! Застанете по две пред казан! — проехтя гласът на госпожица Хардбрум. — Днес ще правим отвара за смях. Не можете да използвате учебниците си… Милдред, веднага остави този учебник настрана! Работете тихо, и когато приключите, можете да отпиете малка глътка от сместа, за да сте сигурни, че е правилно забъркана.
Мод и Милдред работеха в един и същ казан, разбира се, но за нещастие, нито една от двете не бе научила точно тази магия.
— Мисля, че си я спомням бегло — прошепна Мод. — Съвсем малка част. — Тя започна да сортира съставките, които бяха поставени върху всяка работна маса.
Когато всичко бе добре объркано в казана, врящата течност придоби яркорозов цвят. Милдред замислено се загледа в нея.
— Убедена съм, че трябваше да е зелена — каза тя. — В действителност съм сигурна, че трябваше да сложим шепа езерни водорасли, събрани в полунощ.
— Убедена ли си? — попита Мод.
— Да… — отговори Милдред не особено уверено.
— Напълно сигурна? — настоя приятелката ѝ. — Знаеш какво се случи последния път.
— Достатъчно сигурна съм — отвърна Милдред. — Все пак, върху всяка маса има оставена шепа езерни водорасли. Със сигурност се очаква от нас да ги сложим вътре.
— О, добре! — съгласи се Мод. — Слагай ги тогава. Не могат да навредят.
Милдред грабна водораслите и ги пусна в сместа. Няколко минути се редуваха да разбъркват отварата, докато тя започна да става тъмнозелена.
— Какъв ужасен цвят! — възкликна Мод.
— Готови ли сте, момичета? — попита госпожица Хардбрум, докато барабанеше с пръсти по бюрото си. — Трябваше да сте готови още преди няколко минути. Отварата за смях трябва да се приготвя много бързо, когато се налага да я използваме спешно.
Етел все още работеше на плота пред Милдред, която се изправи на пръсти, за да надникне какъв цвят е отварата на другото момиче. За неин ужас, сместа беше яркорозова.
О, не! — помисли си Милдред, а увереността ѝ се изпари. — Чудя се каква ли отвара сме забъркали.
Госпожица Хардбрум отново почука силно по бюрото си:
— Сега ще трябва да изпробваме отварите ви — изкомандва тя. — Не отпивайте прекалено много, моля. Не бихме искали някой да изпадне в истерия.
Всяка ученичка напълни по една епруветка от течността и отпи по малко. Почти веднага момичетата започнаха да се превиват от смях. Особено силен беше смехът около работната маса на Етел, където бяха направили най-добрата от всички отвари и се смееха толкова силно, че по бузите им се стичаха сълзи. Единствените, които не се смееха, бяха Милдред и Мод.