— О, Боже! — каза Мод. — Чувствам се изключително странно. Защо не се смеем, Мил?
— Страх ме е да ти кажа — призна си приятелката ѝ. — Мисля, че…
Но преди да успее да добави каквото и да било, двете изчезнаха!
— Казан номер две! — грубо каза госпожица Хардбрум. — Изглежда, че сте забъркали грешната отвара.
— Аз съм виновна — прозвуча гласът на Милдред някъде иззад казана.
— Не се и съмнявам в това! — язвително отговори госпожица Хардбрум. — По-добре и двете седнете някъде, докато отново се появите. А след това, Милдред, една разходка до кабинета на госпожица Какъл ще ти се отрази добре. Можеш да ѝ обясниш защо съм те изпратила.
Всички вече си бяха тръгнали, когато двете млади вещици най-накрая започнаха да се появяват. Това бе много бавен процес, при който първо започваше да се вижда главата, а след това постепенно се появяваше и останалата част от тялото.
— Съжалявам — казаха главата и раменете на Милдред.
— Няма защо — отвърна главата на Мод — Просто ми се иска да мислиш малко повече. В началото бяхме направили правилната отвара.
— Съжалявам — смотолеви приятелката ѝ отново, а след това започна да се смее. — Хей, Мод, изглеждаш много смешно така както ти се вижда само главата.
И двете започнаха да се смеят и скоро отново бяха приятелки.
— Предполагам, че сега е най-добре да отида при старата Какъл — въздъхна Милдред, когато се появи напълно.
— Ще те придружа до вратата на кабинета — предложи Мод.
Госпожица Какъл бе дребна и много пълна, с къса сива коса и очила със зелени рогови рамки, които обикновено носеше отгоре на главата си. Бе пълна противоположност на госпожица Хардбрум — винаги изглеждаше разсеяна, а по природа бе изключително внимателна. Момичетата изобщо не се страхуваха от нея, докато госпожица Хардбрум можеше само с една дума да ги накара да се почувстват по-ниски от тревата. Госпожица Какъл използваше напълно различни методи. С това, че винаги бе добронамерена и винаги се радваше да види някоя от ученичките в кабинета си, ги караше да се чувстват неудобно, ако имаха да ѝ казват нещо неприятно. А Милдред почти винаги имаше.
Милдред почука на вратата на директорския кабинет, като се надяваше госпожица Какъл да не е там. Но тя беше.
— Влез! — извика отвътре познатият глас.
Момичето отвори и влезе. Госпожица Какъл, за първи път поставила очилата върху носа си, пишеше забързано в един огромен дневник. Тя вдигна очи и погледна над рамките.
— А, Милдред — каза любезно — Ела, седни и изчакай докато приключа с попълването на дневника.
Момичето затвори вратата и седна пред бюрото на директорката.
Иска ми се да не беше толкова доволна, че ме вижда, помисли си то.
Директорката затвори книгата със замах и избута очилата отгоре на главата си.
— Сега, Милдред, какво мога да направя за теб?
Милдред преплете пръсти.
— Всъщност, госпожице Какъл — започна бавно тя, — госпожица Хардбрум ме изпрати при вас, защото отново забърках погрешната отвара.
Усмивката изчезна от лицето на възрастната жена и тя въздъхна, така като че ли бе силно разочарована. Милдред се почувства изключително неловко.
— Наистина, дете — каза госпожица Какъл уморено, — вече не знам какво да ти кажа. Идваш тук седмица след седмица, изпращана от всеки един учител в училището, а думите ми като че ли влизат в едното ти ухо и излизат през другото. Никога няма да заслужиш Висшия вещерски сертификат, ако това ужасяващо поведение продължи. Мисля, че си най-непохватната вещица в цялото училище. Когато и да има някакъв проблем, почти винаги ти си в основата му, а това не е хубаво, мила моя. Сега, какво имаш да ми кажеш в своя защита този път?
— Наистина не знам — отговори Милдред смирено. — Всичко, което правя, изглежда винаги се проваля, това е. Не го правя нарочно.
— Е, въпреки всичко, това не е извинение — отбеляза госпожица Какъл. — Всички останали успяват да се справят, без да предизвикват проблеми, където и да отидат. Трябва да се вземеш в ръце, Милдред. Не желая да чувам повече нищо лошо за теб, разбра ли?