Рей Бредбъри
Най-перфектното убийство
Бе тъй перфектна, тъй невероятно възхитителна идея за убийство, че почти не бях на себе си, докато пресичах Америка.
Незнайно защо ми хрумна точно на четирийсет и осмия ми рожден ден. Не мога да кажа защо не се случи, когато бях на трийсет или на четирийсет. Може би защото годините бяха добри и бях минал през тях, без да си давам сметка за времето и часовете, за скрежа по слепоочията и появилия се лъвски поглед…
Както и да е, на четирийсет и осмия ми рожден ден, докато лежах в леглото до жена ми, а децата спяха в другите тихи осветени стаи на къщата, си помислих:
Сега ще стана, ще изляза и ще убия Ралф Ъндърхил.
Ралф Ъндърхил! Господи, този пък кой е?
Да го убия сега? След трийсет и шест години? Заради какво?
Че как, отговорих си, заради онова, което ми направи, когато бях на дванайсет.
Жена ми се събуди час по-късно, явно от някакъв шум.
— Дъг? — обади се тя. — Какво правиш?
— Събирам си нещата — отвърнах. — Заминавам.
— О — промърмори тя и се обърна на другата страна.
— Качвайте се! Всички да се качват! — викаха стюардите по перона.
Влакът потрепери и издрънча.
— До скоро! — викнах аз и скочих на стъпалата.
— Иска ми се някой ден да полетиш! — викна в отговор жена ми. Да летя? И да се лиша от възможността да обмислям убийството, докато пресичам равнините? Да не мога да си смажа пистолета и да го зареждам, мислейки си каква физиономия ще направи Ралф Ъндърхил, когато му се явя трийсет и шест години по-късно, за да си разчистим старите сметки? Да летя? По-скоро бих тръгнал пеша през страната, и вечер да си паля огън, на който да кипвам жлъчта си и прокисналата слюнка, и да ям своите стари, мумифицирани, но все така живи обиди, и да докосвам синините, които така и не минаха. Да летя?!
Влакът тръгна. Жена ми остана назад.
Потеглих към Миналото.
На втората вечер, докато пресичахме Канзас, попаднахме на страховита буря. Не мигнах до четири сутринта, заслушан в беснеещите ветрове и гръмотевици. В разгара на бурята видях лицето си, отразено в негатив върху студеното стъкло на прозореца, и си помислих:
Накъде е тръгнал този глупак?
Да убие Ралф Ъндърхил!
Защо? Защото така!
Помниш ли как ме удари по ръката? Синини. Бях целият в синини, и двете ми ръце; тъмносини, черни, странни жълти петна. Удря и бяга, такъв беше Ралф. Удря и бяга…
И въпреки това… ти го обичаше?
Да, както момчетата обичат момчета, когато са на осем, десет, дванайсет, когато светът е невинен, а момчетата са зли отвъд злото, защото не знаят какво правят, но въпреки това го правят. Затова, на някакво тайно ниво, аз трябваше да бъда нараняван. Ние просто се нуждаехме един от друг. Аз, за да бъда удрян. Той — за да удря. Моите белези бяха емблемата и символът на любовта ни.
Какво друго те кара да убиваш Ралф Ъндърхил след толкова години?
Локомотивът изпищя пронизително. Нощната страна летеше край мен.
Спомням си как една пролет отидох на училище с нов туидов костюм за голф и как Ралф ме свали на земята и ме затъркаля в снега и кафявата кал. Как се смееше, а аз се върнах у дома да се преоблека, потънал в земята от срам, целият в мръсотия, уплашен от очакващия ме пердах.
Да! И какво друго?
Помниш ли онези глинени фигурки от радиошоуто за Тарзан, които така желаеше да имаш? Фигурките на Тарзан, на маймуната Кала и лъва Нума, струваха само двайсет и пет цента?! Да, да! Дори сега си спомням виковете на човека-маймуна, люлеещ се из зелената джунгла някъде далеч! Но кой имаше двайсет и пет цента в разгара на Голямата депресия? Никой.
С изключение на Ралф Ъндърхил.
И един ден Ралф те попита дали искаш една от фигурките.
„Искам! — извика ти. — Да! Да!“
Това бе същата седмица, когато брат ти в странен пристъп на обич, примесен с презрение, ти беше дал своята стара, но скъпа бейзболна ръкавица.
„Е — каза Ралф, — ще ти дам втората си фигурка на Тарзан, ако ми дадеш бейзболната ръкавица“.
Глупак! — помислих си. Фигурката струва двайсет и пет цента. А ръкавицата — два долара. Не е честно! Не го прави!
Но въпреки това отидох тичешком до дома на Ралф и му дадох ръкавицата, а той, усмихвайки се по-презрително и от брат ми, ми подаде фигурката. Побягнах към къщи, преливах от щастие.
Брат ми разбра за размяната чак след две седмици и когато научи, ме хвърли в канавката — бяхме излезли на разходка извън града — и ме изостави, защото съм такъв мухльо. „Фигурки! Бейзболни ръкавици! — извика той. — Това е последното нещо, което ти давам!“
И аз останах някъде на черния път извън града, плачех и исках да умра, но не знаех как да изповръщам завинаги окаяния си дух.