Той ще надхитри не само емирите и везирите, но и трите чешита земни началници: младши, средни и старши — според вредата, която причиняват. Той ще ни помогне всеки път, когато не в гигантски битки, а в делника правим избор между Живота и неговата ялова сянка — живуркането.
Та нали Народът сам със своята си власт избира богове и светци. И нищо, че ги няма в календара нито Хитър Петър, нито Настрадин Ходжа — те нямат техния си един единствен празник, но са ни необходими със своята жилава мъдрост всеки ден.
„…Но земята си е земя, тя си има свой ред, свои закони, те трябва да се познават — трябва да умеем да ги използуваме, та крилатият устрем на нашия дух да се превъплъти в дела. Настрадин Ходжа не си позволил много-много да витае в сияйните пречисти висоти; с усилие на разума си той слязъл на земята, при действителния живот, където всичко е смесено и объркано: доброто със зло, съвършенството с несъвършенство, благородството с низост, красотата с грозота, радостта с мъка и чистотата с мръсотия. В тия преплетени начала и свойства той трябвало да действува сега умно и ловко, та да може неговият замисъл да се увенчае с достоен край…“
„Повест за Настрадин Ходжа“ е едно от доказателствата за безсмъртието на Смеха.
Леонид Соловьов (1909–1962) е роден в град Триполи, днешен Ливан, в семейството на инспектора на руско-персийските училища Василий Андреевич Соловьов. Отново в Средна Азия, е Коканд, ще се завърне семейството през 1920 година, търсейки избавление от настъпващия глад. През 1931 година, вече в Москва, Горки ще забележи в първите литературни опити на Леонид Соловьов простия, ясен език, уроците на Чехов, хумора и желанието да намери истинското „лице на своята душа“… Една след друга се появяват книгите „Кочевье“ (1932), „Поход «Победителя»“ (1934), „Високое давление“ (1938), „Солнечнмй мастер“ (1939)… Но дълбоко в мастилницата на младия писател вече са се стаили пищните багри и спокойната мъдрост на Азия, та през 1940 година съветският читател разтваря за пръв път „Смутителят на спокойствието“, книга, известна и у нас в превода на Атанас Далчев.
Идва Отечествената война и Леонид Соловьов става кореспондент на вестник „Красний флот“. Но дори в онези страшни години, чийто ужас приковаваме в паметта на младите с цифрите на милионите жертви, хората са имали нужда от силата на смеха и се появява филмът „Настрадин в Бухара“. Леонид Соловьов се радва на успеха на новите са книги „Иван Никулин — русский матрос“ и „Севастопольский камень“, но остава верен на Настрадин и през 1956 година „Повест за Настрадин Ходжа“ излиза в този си вид, в който днес я представяме на българския читател — заедно със „Смутителят на спокойствието“ излиза и втората книга „Омагьосаният принц“.
В какво се крие успехът и очарованието на тази книга?
Преди всичко откриваме го в живия герой — Настрадин Ходжа. В осем гробници са запазени според легендите тленните му останки. А четирите посоки на света — тази великолепна четирилистна детелина на Живия Живот — пазят спомена за неговите невероятни приключения и лукави съвети.
Пъстра и по ориенталски разточителна е „Повест за Настрадин Ходжа“. Сред грохот, звън, гръм, цвилене, рев, лай и вой, крета магарето на мъдреца по прашните пътища на именуваните пищно и гръмко Бухара-и-Шериф, сиреч Благородната, Царствената Бухара, и Коканд-и-Латиф, което значи Веселият, Приятният Коканд. Блестящи велможи и техните сановници — глупави светилници на разума и дебелокожи съдини на знанието — ще среща и побеждава Настрадин, за да намира винаги своите приятели сред грънчари, кундурджии, терзии и железари.
И докато в първата книга „Смутителят на спокойствието“ авторът е повече верен на „фактите“, на съхранените в народната памет анекдоти, които прехвърля пред очите ни като зърната на броеница, във втората част той поставя своя герой в нови обстоятелства. Историите — пак като че ли невероятни и неправдоподобни — имат и една нова логика, която дава на приказките аромата на реалното.
Прекрасната Гюлджан е вече стара, а Настрадин си слага очила, през които дори слънцето му се струва тъмно и мрачно, за да не го познае никой. А после, като се върне у дома си, се захваща за някоя дребна къщна работа — по дворчето, в градината или под навеса. Докато един ден…
О, винаги ще има щастлив ден за умеещите да го търсят и чакат. Ще тръгне пак по пътищата Настрадин и ще срещне Багдадския крадец. И ще го вземе от приказките, за да го избави от греховете му, за да го направи свой реален помощник…
Демитологозирайки фолклора, Леонид Соловьов постига един особен вид историзъм. Предполагайки и събуждайки дори скептицизма и съмненията на нашия век у всеки от нас, той придава на старите притчи една нова, неподозирана философска дълбочина. От приказните сънища, мечти и точни факти, от белетристичната плътност на детайла и ироничната хипотеза замесва той глината на своите вълшебни съдове, които нашата логика разрушава, но после скъпернически залепва едно до друго отделните парчета, за да налее отново в тях мъдростта на приказките. Нека наречем в себе си Багдадския крадец клептоман, нека да знаем, преди да ни е подсказал авторът, че розите на гроба на добрия Турахон този път ще цъфнат, нека дори да дочакаме щастливия край на всяко приключение — онзи край, който иначе ни дразни във всяко повествование.