И ушите ми са по-добре. Нали споменах, че съм късметлия? Тъпанчетата ми се спукаха още при първия сблъсък, но слуховото апаратче, което нося, е толкова малко, че не се вижда, а с негова помощ чувам по-добре от всякога.
Това ми напомня за медицината — в никоя друга област науката не е напреднала толкова. В книгите пише какво да направиш с всеки проблем. Сам оперирах апандисита си и това би било сметнато за невъзможно само допреди няколко години. Оказа се достатъчно да направя справка за симптомите и да следвам инструкциите — нищо повече. Лекувал съм се от какви ли не заболявания, но, разбира се, с радиоактивното заразяване не може да се направи нищо. Книгите не са виновни за това. Срещу радиацията никой не може да направи нищо. Дори и най-добрите специалисти да бяха на мое разположение, те също нямаше да се справят.
Ако изобщо са останали специалисти. Не са, разбира се.
Не е чак толкова лошо. Знам какво да направя, за да не боли. А и късметът продължава да е с мен. Просто останалите нямаха късмет.
Като гледам написаното, не ми прилича на кредо кой знае колко. Предполагам, че ще трябва да се занимая с някоя от книгите с инструкции за писане. Ще знам кога какво да казвам, а и как да го кажа най-добре. Имам предвид възгледите си за науката и колко съм благодарен. На трийсет и девет съм. Живял съм по-дълго от почти всички, така че мога да умра и утре. Това е защото имам късмет и попадам където трябва, когато трябва.
Сигурно няма да седна да пиша цяла книга, защото няма кой да я прочете. Що за автор е този, който няма читатели?
Фотографията ми е по-интересна.
Освен всичко друго, трябва да извадя инструменти за копаене, да си построя мавзолей и да си направя надгробен камък.