Някой бе чакал Мег в гората с по-добър кон.
Като полагаше отчаяни усилия да овладее свирепата си ярост, Доминик се обърна и погледна назад към пътя, изровен от множество конски следи. Нямаше как да се разбере кой от всички тези коне язди Мег в момента. Но нямаше и нужда. Този път водеше към едно-единствено място — новото имение на Дънкан от Максуел.
Кобилата тръгна към Доминик. Звън на златни звънчета съпровождаше всяка нейна стъпка. Доминик трепна, спусна се към нея и сграбчи юздите й. На седлото бе завързан навит на руло пергамент, на който имаше бележка, написана с красив свещенически почерк.
Доминик я прочете за секунда и вдигна поглед. Дъхът на Саймън секна. Нямаше нужда да е кой знае колко прозорлив, за да разбере, че в момента брат му би предпочел да убива, отколкото да говори.
— Обратно към крепостта — каза рязко Доминик.
Без никакви въпроси, Саймън препусна след него към Блакторн. Още от портата Доминик започна да се взира в лицата на хората, които бяха наизлезли в двора да посрещнат своя господар.
Но лицето, което търсеше, не беше сред тях.
— Намерете Едит — нареди той.
Тълпата от слуги се размърда неспокойно, но никой не се осмели да заговори. Накрая напред пристъпи старата Гуин.
— Едит избяга при рийвърите.
Макар да го бе очаквал, Доминик не съумя да овладее яростното трептене в гласа си.
— Оставила ли е съобщение? — попита той.
— Да. Ако не желаете съпругата ви да стане играчка на рийвърите, ще трябва да им занесете откупа до утре вечер.
Доминик стоеше без да помръдне, без да каже и дума. Из тълпата се понесе тревожен шепот.
— Отвлекли ли са я, господарю? — попита Гуин.
Стиснатият му юмрук се разтвори. В дланта му имаше парче от златната верига със звънчета, украсявала глезените на неговата малка соколица.
— Да, старице. Отвлечена е.
— Каква е цената?
Доминик затвори за миг очи. И когато ги отвори отново, най-близкостоящите до него хора отстъпиха инстинктивно назад, за да бъдат колкото се може по-далеч от човека, чийто поглед предвещаваше настъпването на истински ад.
— Три пъти нейното тегло в злато и скъпоценни камъни — отговори той.
— По дяволите! — поразен възкликна Саймън. — Той е полудял. Това ще доведе Блакторн до просешка тояга!
— Това е целта — каза Доминик. — Трябва да бъда лишен от възможността да издържам своите рицари. Без тях крепостта лесно ще падне. Не че аз ще стана свидетел на това.
— Какво искащ да кажеш?
— Наредено ми е да занеса откупа с не повече от един придружител. Логично е да се заключи, че при това положение ще бъда убит, въпреки протестите на добрия свещеник.
— Не можеш да го направиш. Това е лудост!
— Да — яростно отвърна Доминик. — Това наистина е лудост.
27
Когато най-после позволиха на Мег да слезе от коня, цялото тяло я болеше от дългата езда. Тя огледа крадешком тайния горски стан на рийвърите. Но това, което видя, никак не я успокои.
На поляната се бяха изтегнали повече от двадесет мъже. Само един от тях носеше скъпи рицарски одежди, при това се виждаше, че доспехите му са познали и доста по-добри дни. Останалите мъже не бяха нищо повече от сбирщина бандити, бракониери и престъпници.
Покрай грубо скованата дървена ограда бяха насядали неколцина пазачи. Никой от мъжете, освен рицаря, не беше от хората, следвали доскоро Дънкан. Бяха груби и дрипаво облечени и само оръжията им имаха вид на добре поддържани. Острите им мечове и кинжали блестяха на светлината на огъня, който едновременно ги сгряваше и им служеше за приготвяне на храна.
Мег тръгна, куцукайки, към един огромен дъб и се свлече изнемощяла до дънера му. Повечето мъже я гледаха с похотливо блеснали очи, останалите — с тъпоумно безразличие. Но нито страховитите рийвъри, нито израненото й тяло я тревожеха толкова, колкото съня, който я бе споходил по време на изтощителната езда — новородено бебе с усмихнати зелени друидски очи.
Дойде ли ти вече, малка соколице?
Не.
Отговорът щеше да е същият още девет месеца, ако се вярваше на съня й.
Доминик, ще видиш ли някога своето дете? И ако го видиш, ще повярваш ли, че е твое?
Нечия ръка я разтърси грубо.
— Ставай, вещице, и поднеси вечерята — каза Едит.
— Едит! Какво търсиш тук? И теб ли отвлякоха?
Вдовицата се усмихна горчиво.
— Аз нямам пукната пара. Защо му е на човек да ме отвлича? Не, дойдох при рийвърите по своя воля.
— Всяка жаба да си знае гьола, нали? — саркастично попита Мег.
— Мери си приказките, вещице — изсъска Едит, като я зашлеви през лицето. — Откога чакам този миг. Размърдай си магарешкия задник и ни поднеси вечерята, или веднага ще те пратя при Едмънд Жестокия да те обучи на новия ти занаят.