Хладната ирония в гласа й шибна Едит като камшик.
— Какви ги бръщолевиш? — попита тя.
— Омагьосан? Меча? — Мег отново се изсмя така, че рийвърите потръпнаха. — Едит, ти си глупачка до мозъка на костите си.
Сетне тя се обърна към рийвърите. Макар тих и спокоен, гласът й отекна ясно във възцарилата се пълна тишина.
— Чуйте ме, рийвъри. Доминик льо Сабр иска Блакторн, а не мен. Ако ми е подарявал накити и е откликвал на всяка моя усмивка, то е защото се надява да го обикна и да му родя син, а не защото съм го омагьосала.
Едит понечи да каже нещо, но Руфъс махна гневно с ръка.
— Защо му е да дава кралски откуп за една невярна друидска вещица, която дори да е плодовита, никога не ще го дари с мъжки наследник? — продължи Мег. — Доминик ме държи при себе си само защото знае, че васалите ще се разбунтуват, ако ме прогони.
— Още по-добра причина да плати откупа — вметна Едит.
Мег се изсмя още веднъж и рийвърите отново се спогледаха тревожно. Искаше им се да побягнат час по-скоро от тази вещица, която говореше с толкова весела увереност за техния разгром… и за собствената си смърт.
— Самата ти си толкова алчна — каза Мег на своята бивша компаньонка, — а не допускаш, че и другите може да са такива.
— Говори по-ясно — изсъска Едит.
— Откупът е толкова голям, че Блакторн ще бъде разорен.
— Да!
— Кой дава пари за рицарите, които пазят васалите от такива като вас? — тихо попита Мег. — Кой плаща налозите, за да е пълна хазната и да могат да се купуват нови рицари и оръжия? Чий живот ще се превърне в ад, ако господарят обеднее?
Рийвърите зашепнаха оживено. Най-после бяха разбрали за какво става дума.
— Да — кимна тя. — Васалите плащат всичко. Вярно е, че те ме харесват, но повече им харесва децата им да са нахранени.
— Не я слушайте — извика Едит. — Тя ще ви омагьоса, точно както омагьоса…
Руфъс я зашлеви брутално през устата, за да я накара да млъкне. Мег обаче продължи да говори, макар да знаеше, че всеки момент може да я сполети същото.
— Обзалагам се, че докато вие стоите тук и броите откупа, който никога няма да получите — каза тя, — господарят на Блакторн пише на архиепископа писмо с молба бракът ни да бъде анулиран.
Руфъс се намръщи и подръпна замислено дългия си мустак.
— Един нов манастир би бил напълно достатъчен като мотив църквата да се съгласи с анулирането — продължи неумолимо Мег. — Но тъй като Доминик е много ловък и умен тактик, най-вероятно ще обещае да построи и каменна черква.
— А какво…
Мег не позволи на Руфъс да зададе въпроса си.
— Преди още плътта ми да е изгнила в гроба, Доминик вече ще си има хубава, плодовита норманска съпруга, която ще му народи толкова наследници, че като се хванат за ръце, ще могат да опашат целия Блакторн. Вие всички се самонадхитрихте, рийвъри. Блакторн вече е нормански. И благодарение на вашата глупава алчност ще си остане такъв до второ пришествие.
— Много умно от нейна страна да се опитва да ги разколебае — каза Доминик, когато Свен прекъсна разказа си. — Тя позна ли те?
— Мисля, че не. Не направи никакъв опит да ме заговори скришом. — Свен се поколеба и огледа предпазливо залата, за да се убеди, че никой, освен Доминик, Саймън и старата Гуин няма да го чуе. — Подозирам, че поне двама от рийвърите са шпиони на Дънкан — додаде той.
— Не се изненадвам — каза Доминик. — Шотландския чук е много умен мъж, стига само да не се оставя да го водят страстите.
— Един от шпионите се измъкна от стана много преди мен — допълни Свен.
— Значи най-вероятно скоро ще видим Дънкан — заключи Доминик. — Какво друго каза Мег?
Свен го погледна колебливо. Всичко би дал, за да не се намира в този момент в залата на крепостта Блакторн. Господарят му бе облечен като за битка — от гривните на глезените до шлема. Ръката му не се отделяше от дръжката на меча.
Русокосият рицар изруга полугласно, прокара пръсти през преднамерено изцапания си перчем и заговори отново.
— Вашата съпруга помоли още веднъж за свещеник, като каза, че ако умре, без да е причестена, призракът й ще броди сред тях така, както призракът на лейди Ана броди из крепостта.
— Хубавичко ги е сплашила — усмихна се Доминик. — Явно си отмъщава. Доста е свирепа тази моя малка соколица.
Свен погледна старата Гуин.
— Умее ли лейди Маргарет да лъже добре? — попита той.
— Не. — Думата падна тежко като камък в тишината на салона. — Мег е като свещен извор — толкова е бистра, че не може да скрие и най-дълбоките кътчета на душата си.
— Така си и мислех — измърмори Свен.
Доминик местеше объркано поглед от рицаря към старицата и обратно. Усмивката на лицето му се стопи.