— Ако нямаме човек от вътрешната страна на оградата, когато нападнем — процеди през зъби той, — Меги най-вероятно ще бъде убита, преди моят рицар „отцепник“ да успее да го предотврати.
— Да не мислиш, че не знам? — тросна се Доминик. — Затова искам да отидем там, когато се смрачи. По тъмно ще успея да се промъкна покрай…
— За бога! — избухнаха в един глас Дънкан и Саймън.
— Не можеш! — продължи рязко Саймън. — Ръстът ти ще те издаде веднага!
— Да не говорим за този огромен, блестящ сребърен накит на наметалото ти — добави Дънкан, като изгледа неприязнено вълчата глава, сякаш очакваше всеки миг тя да се превърне в жив вълк.
— Господарю — обади се тихо Свен, — аз ще отида. Това е по моята част.
— Досега те вече ще са установили липсата ти — махна нетърпеливо с ръка Доминик. — Какво ще им кажеш, когато те попитат къде си бил?
— Ще им кажа, че съм се занимавал със стадата си.
Доминик изсумтя.
— Аз никога не бих ти повярвал.
— Вие не сте Руфъс.
Вместо отговор Доминик само изруга яростно.
— Вашата лейди е завързана с верига за едно дърво — продължи Свен. — Няма да може да се скрие, когато атакувате стана. Там трябва да има човек, който да я пази.
— Не мога да искам от теб да се излагаш на такава опасност.
Свен се усмихна развеселено.
— Ах, милорд, нима ме познавате толкова малко? Опасността е моят живот. Тя ми е и любима, и дете. Нали затова толкова ми харесва да бъда ваш рицар.
Още една свирепа ругатня, една дълга въздишка — и Доминик се предаде.
— Преди да тръгнеш, мини през свещеника — нареди той на Свен. — Този път опасността ще е твърде голяма дори за смелчага като теб.
— Има много по-лоши начини да умреш от този да паднеш в бой, защитавайки своята господарка.
— Да — намеси се решително Саймън. — Остави ме да отида със Свен. Аз мога да…
— Не — възпротиви се веднага Свен. — Ти си грамаден като Доминик и Дънкан. Рийвърите ще те забележат начаса. А дори те да не успеят, Едит ще те познае.
— И за теб не може да се каже, че си дребен — каза Саймън.
— С мен обаче са свикнали — отвърна Свен и се обърна отново към господаря си. — Кога ще нападнете?
— По здрач — каза Доминик. — Ще имаш ли достатъчно време?
Свен погледна ъгъла на слънчевите лъчи.
— Не съм съвсем сигурен. Пратете няколко души да атакуват пеша откъм тила. С малко късмет задната врата в оградата ще бъде отворена.
Преди който и да било от мъжете да успее да каже нещо повече, Свен изчезна от очите им.
— Къде го намери? — обърна се Дънкан към Доминик.
— В един сарацински пъкъл.
— Ще може ли да отвори задната врата?
— Ако някой въобще може да се справи с тази задача, това е Свен. Не му е за пръв път да ми отваря врати отвътре.
— Напълно ти вярвам — измърмори Дънкан. — Той умее да се промъква скришом като котка.
Зад гърба на Доминик се чу нетърпеливо конско пръхтене и потропване. Докато Доминик, Дънкан и Саймън се препираха кой да заеме най-опасната позиция при атаката, останалите рицари и техните валети бяха слезли от седлата и спокойно изчакваха заповедите на своя господар. Хората на Дънкан бяха досущ като тези на Доминик: корави, опитни и отлични бойци, калени в много кървави битки.
Повечето рицари бяха свалили тежките си ризници и преглеждаха оръжието си. Навсякъде бяха разпръснати арбалети и стрели, копия и боздугани, брадви и мечове. Докато се занимаваха с оръжията, мъжете разговаряха оживено и се хващаха на облози за това кой ще мине пръв през оградата, кой пръв ще убие някой от противниците, дори за това кой пръв ще бъде ранен или убит.
Техните шеги и разговори достигаха до Доминик сякаш безкрайно отдалече. В съзнанието му имаше една-единствена мисъл: Мег. Готов бе начаса да замени рая с ада, стига да бе сигурен, че така неговата малка соколица ще оцелее.
— Какво ще заповядаш на своите рицари? — попита го Саймън, когато всичко бе вече готово.
— Никаква милост. Никакви пленници.
Без да обръща внимание на пазачите, които постоянно си подвикваха един на друг от своите вишки по дървената ограда, Мег тайничко подръпна тежката верига, която стягаше китките й и опасваше дънера на младия дъб. Но макар и ръждясала, веригата беше много здрава.
Тя вдигна очи към небето. Слънцето вече се бе скрило зад дървената ограда, опасваща поляната. Скоро над сенките и долчинките щеше да падне здрач, а след него мракът щеше да обгърне земята. Малко след това на небето щеше да изгрее луната в целия си сребърен блясък.
И тогава рийвърите щяха да дойдат при нея.
Едит обикаляше нетърпеливо около огъня, където върху един шиш се печаха останките на един елен, и час по час местеше поглед от пламъците към пазача, който имаше най-добра видимост към пътя за Карлайл.