— Не се бой, воине мой — прошепна тя. — Дори да умра, Блакторн и неговите васали ще бъдат завинаги твои.
— Да вървят по дяволите и земята, и моите амбиции!
Мег отвори уста, но от нея не излезе и звук. Ръцете на Доминик опипваха нежно тялото й, за да открият къде е ранена. Накрая той намери мястото, където желязната ръкавица бе разкъсала дрехите й. Когато ръката му докосна ребрата й, Мег трепна.
— Спокойно, малка соколице. Само ще проверя каква е раната ти.
— Само няколко капки кръв и една синина — прошепна Мег.
— Но ти припадна.
— Ударът ме остави без дъх.
Скоро Доминик се убеди, че тя е права. Беше насинена, но не и тежко ранена. Явно бе, че е извадила късмет, защото Руфъс несъмнено бе имал намерение да я осакати, ако не и да я убие.
При мисълта, че Мег е била само на косъм от смъртта, стомахът на Доминик се сви на ледена топка.
— Изобщо не трябваше да рискуваш живота си по такъв безразсъден начин — рязко каза той.
— Но Руфъс щеше да те убие.
— Затова за малко не уби теб! По дяволите, ако беше умряла… — Гърлото му се сви, задушавайки думите му.
— Моят живот вече няма особено значение.
Мег видя шокираното му изражение и се усмихна тъжно. Треперещата й ръка докосна друидската тока на наметалото му.
— Ти си този, който има значение — простичко каза тя. — Ти ще излекуваш земята, не аз. Друидският вълк те е освободил от капана на Джон. Всъщност, освободил е и мен, предполагам. Сега вече не ще се налага да понасям мъчителната болка да отдавам тялото, сърцето и тялото си на един мъж, който гледа на мен само като на утроба за своите синове.
— Какво искаш да кажеш? — възкликна слисано Доминик.
— Сега народът на Блакторн е в безопасност и аз вече не му трябвам. Ти можеш да се ожениш за която поискаш жена, а аз най-после ще бъда свободна като неопитомен сокол.
Доминик затвори очи и се опита да овладее бушуващите в душата му чувства на облекчение, страх и ярост. Мег бе жива и в безопасност, но никога не бе изглеждала толкова далеч от него, при това се отдалечаваше все повече с всяка дума, с всяка тъжна усмивка, с всяко движение на треперещите й пръсти, които сякаш предпочитаха да докосват студеното сребро, а не неговото лице.
Все още не го беше погледнала в очите. За да го види.
— Никога няма да те пусна да си идеш — пресипнало промълви той.
— Не се безпокой. Ти си Друидският вълк. Хората ще те приемат. Блакторн ще бъде твой до края на дните ти. Вече нищо и никой не може да ти го отнеме.
— Без теб земята и хората са безполезни, както угощението е безполезно за мъртвеца. Погледни ме. Погледни в мен.
— Не — прошепна съкрушено Мег. — Няма да го понеса. Няма да понеса да видя колко много обичам и колко малко съм обичана.
За миг Доминик застина напълно неподвижно. Сетне се наведе и целуна нежно клепките й, изпи с устни сълзите й. Тялото й потрепери, сякаш не я бе дарил с най-гальовната ласка, а я беше шибнал с камшик.
— Погледни ме и узнай това, което знам аз — прошепна той между целувките. — Погледни ме. Виж ме.
Мег бавно отвори очи и го погледна, видя го, узна онова, което той вече знаеше. От устните й се отрони удивено възклицание. Ръката й погали устните му.
— Друидска вещице — каза Доминик, като целуна връхчетата на пръстите й, — ти излекува моето тяло, моето сърце и моята душа… а после ги открадна от мен с целувките си. С или без наследници, аз никога няма да имам друга жена освен теб.
Той я притисна в обятията си, зарови лице в нейната топлина и прошепна истината, която и двамата най-после бяха разбрали.
— Обичам те, сладка вещице. Винаги ще те обичам.
ЕПИЛОГ
Зимата виеше като вълк и дращеше крепостта Блакторн с ледените си нокти. Уверени, че напролет ги очаква богат урожай, хората от крепостта спокойно вършеха ежедневната си работа. Вършеха я и чакаха вести от своята господарка, в чиято утроба зрееше плодът на Друидския вълк.
— Иска ми се старата Гуин да беше останала — измърмори Доминик.
— Тя е плащала за своята изневяра цели хиляда години — каза Мег. — Не можех да искам от нея нищо повече.
Доминик прокара ръка през косата си. Все още не беше сигурен, че самият той вярва в тази история. Единственото, което можеше да каже със сигурност, бе, че сребърната сватбена рокля, сребърната верига с кристалите и старата друидка бяха изчезнали така, сякаш никога не бяха съществували.
Лицето на Мег се изопна от напрежение. От сутринта насам Доминик все по-често виждаше това нейно изражение.
— Как се чувстваш? — обезпокоено попита той.