— Не, не ми се вижда страховит — каза Мег. — Вижда ми се като мъж в железни доспехи, яхнал кон. Съвсем обичайна гледка.
— Като си помисли човек — отбеляза Едит с нотка на горчивина в гласа, — че до вчера Меча е бил само прост воин, а днес е вече един от любимците на краля. И че макар да не притежава никакви земи, хората говорят за него като за могъщ лорд.
— Лорд Доминик, наречен „Льо Сабр“ — Меча1 — измърмори Мег. — Прост воин или благородник, той е спасил сина на един от великите барони от сарацините. Казват, че без него кръстоносният поход на Робърт щял да свърши зле. Мъдрият крал награждава добрите си бойци.
— Със саксонска земя — тросна се Едит.
— Кралят е в правото си да реши с какво.
— Говориш така, сякаш това не те вълнува.
— Единственото, което ме вълнува, е да няма повече кланета.
Научил ли си се на състрадание в Светите земи Доминик льо Сабр? Ще отвърне ли с великодушие твоето сърце на надеждата в моето?
Или си като стоманената ризница, която носиш — сияеща със сурова жестокост вместо със светли надежди?
Едит хвърли крадешком поглед към деликатното лице на своята господарка. Нищо не издаваше за какво мисли Мег в момента.
Компаньонката погледна отново към норманския рицар, който се приближаваше към портите на крепостта, завладяна от него по-скоро благодарение на едно обещание за женитба, отколкото в честна битка.
— Казват, че по време на бой бил хладнокръвен като лед и безмилостен като варварите от Севера — подметна Едит, нарушавайки мълчанието.
— С мен това няма да му свърши работа. Аз не съм нито лед, нито воин.
— А друидка — прошепна Едит съвсем тихичко, така че господарката й да не чуе.
Но Мег чу.
— Мислиш ли, че той знае? — попита Едит след няколко мига.
— Какво?
— Че никога няма да му родиш наследници.
Ясните зелени очи на Мег се впиха във вдовицата — саксонка, която по настояване на баща си бе приела за своя компаньонка.
— Често ли клюкарстваш с ратаите, слугите и селяните? — строго попита тя.
— Не е ли вярно? — упорито продължи Едит. — Ще му родиш ли синове?
— Що за въпрос? — опита се да се усмихне Мег. — Да не съм ясновидка, та да знам какви ще бъдат неродените ми деца?
— Казват, че ти си друидска вещица.
— Друидките не са вещици.
— Хората говорят друго.
— Хората говорят всякакви небивалици — тросна се Мег. — Ти си в Блакторн вече от цяла година и би трябвало прекрасно да знаеш това.
Едит хвърли кос поглед към своята господарка.
— Но хората казват и истината.
— Нима? Да си виждала камъните да разцъфват под краката ми или дърветата да се навеждат, за да шептят в ухото ми? Каква глупост!
— Имаш дарба да се оправяш със соколите и билките — изтъкна Едит.
— Аз съм толкова вещица, колкото си и ти. Не искам повече да чувам такива приказки за себе си. Някой плиткоумен човечец може да реши, че са истина.
— Ами че истина са — каза Едит като сви рамене. — Трябва да знаеш, че хората от простолюдието се боят от майка ти.
Мег преглътна резкия отговор, който бе на върха на езика й. Отвореше ли се дума за лейди Ана, Едит ставаше крайно досадна. Легендите около смъртта на Ана бяха запленили компаньонката.
— Майка ми е мъртва — каза Мег.
— Вдовицата на пастира казва друго. Веднъж при изгрева на луната тя видяла призрака на лейди Ана близо до онова езическо гробище.
— Добрата вдовица обича да пийва ейл — отвърна Мег. — От него й се замайва главата. Не беше ли се заклела веднъж, че над ведрото с млякото й танцували феи и че призраци били изпили бурето с ейл, което дължала на някакъв човек в замяна на едно прасенце?
Едит понечи да отговори, но с един рязък жест Мег я накара да замълчи. Искаше да съсредоточи вниманието си изцяло върху самотния воин, който яздеше към крепостта Блакторн.
Доминик льо Сабр изглежда бе толкова уверен в силата си, че беше оставил своята свита далеч зад себе си. Едва сега първите воини от нея започваха да се появяват от мъглата — твърде далеч, за да могат да му помогнат, ако попадне в засада. А подобна възможност съвсем не беше изключена. При вестта, че трябва да омъжи единствената си дъщеря за някакво норманско копеле, лорд Джон бе изпаднал в такава дива ярост, че сърцето му едва не се бе пръснало и не бе изскочило от тялото му, някога прочуто със своите размери и здравина.
Но дори в разцвета на своята младост и сили Джон беше с цяла педя по-нисък от норманския рицар, който в този момент влизаше надменно в двора на крепостта.