Мег отиде до отделението, в което се намираше ранената птица. Трябваше да се наведе лекичко, за да влезе, но вътре отново можеше да стои изправена. След миг очите й привикнаха към полумрака и тя веднага съзря женския сокол-врабчар. Беше кацнал на един прът в най-тъмната част на помещението.
Приближи се до нея и й протегна ръка, но тя отказа да кацне на нея. Тогава Мег подсвирна лекичко. Соколицата пристъпи нерешително от крак на крак. Накрая със сковани, бавни движения, влачейки раненото си крило, се премести на ръката й.
Мег отиде до вратата на птичарника и огледа соколчето на дневна светлина. Вместо да блестят, очите на птицата бяха замъглени. Вместо лъскави и преливащи от сивосиньо до жълтеникавокафяво, перата й изглеждаха бледи и опърпани. Ноктите й дращеха неуверено по кожената ръкавица.
— Ах, малка моя — натъжено прошепна Мег. — Скоро ти ще летиш в небеса, които никой смъртен още не е виждал. Дано бог облекчи по-скоро болката ти.
Постави соколчето обратно на пръчката и дълго остана до него, говорейки му с тих, напевен глас. Постепенно замъглените му очи се затвориха. Мег почака още малко, за да е сигурна, че няма да обезпокои птицата с движенията си, сетне се запъти към изхода.
Когато излезе навън, зад гърба на соколаря стоеше Доминик льо Сабр.
Без да иска, Мег забави крачка, щом вдигна поглед към мрачните му сиви очи и към изсеченото му ъгловато лице. Докато останалите мъже бяха или с дълги бради, или въобще без бради, този воин имаше късо подрязана черна брада и мустаци. А и нямаше дълги, развети коси, които да смекчават резките черти на лицето му, гъстата му черна коса бе подстригана късо, за да се скрива напълно под бойния шлем.
Висок, силен, застинал неподвижно, Доминик льо Сабр омагьоса Мег за миг… два, три. Сетне със същата непоколебимост, с която бе почувствала повея на смъртта над соколчето, тя почувства необикновената способност на Доминик да се владее, желязното му самообладание, непозволяващо никакви чувства, никаква нежност — нищо, освен хладната пресметливост и стремежа към власт и продължение на рода.
Първоначално й се стори, че това негово самообладание е твърдо като скала и ледено като мразовита зима. Но после усети как нейде дълбоко под хладната сдържаност на суровия воин се долавя отзвук от силно, болезнено страдание. Това откритие бе за нея напълно неочаквано и изненадващо — все едно посред нощ да чуеш песен на чучулига.
Божичко, какво ли е преживял този мъж, та да си забрани каквито и да е човешки чувства?
Тази мисъл бе последвана от друга, по-обезпокоителна. Въпреки всичко Доминик излъчваше сурова, огнена мъжественост, която събуждаше вълнение в някакви неподозирани, скрити кътчета от душата на Мег.
И нещо в нея тръпнеше, разцъфваше, откликваше.
Това я уплаши. Нея, която не знаеше страх от нищо, дори от най-свирепите зверове в гората.
— Госпо… — поде Уилям, объркан от мълчанието й. Мег побърза да го прекъсне, преди да е издал коя е.
— Добър ден, господарю — каза тя на Доминик.
И пред слисания поглед на Уилям докосна чело с пръст, поздравявай рицаря като проста ратайкиня, а не като господарка на крепостта. После се обърна към соколаря и добави тихо:
— Соколицата на свещеника скоро ще бъде свободна.
— Ах! — възкликна той. — Добрият отец много ще се нажали. Толкова обичаше да ловува с нея. Казваше, че повдигала духа му така, както само една хубава литургия можела да го стори.
— Да не би някоя от птиците да е зле? — попита Доминик.
— Соколът на отец Милърсън — отвърна Уилям.
— Болен ли е? — рязко попита Доминик.
Уилям погледна към Мег.
— Не — каза тя с приглушен глас. — Ранен е в битка с един ястреб, не го е поразил мор, който да заплашва останалите птици.
С това Мег докосна отново чело и се обърна с намерение да си отиде. Но гласът на Доминик я спря:
— Чакай.
Беше крайно заинтригуван от младата жена, която бе изникнала от птичарника като пламък сред тъмата, с очи, зелени като озарени от слънцето смарагди. Тези великолепни очи отразяваха като огледала мислите и чувствата й: тъга по умиращата птица, която бе оставила зад себе си, изненада от появата на Доминик в птичарника и… страх? Да, страх.
Страхуваше се от него.
Под втренчения поглед на Доминик очите на момичето постепенно се промениха, тъй както морето сменя цвета си, щом нощта измести деня. Сега вече нищо не издаваше мислите й.
Каква необикновена жена.