Брегът беше хубав. Приличаше много на плажа в Маями. Имаше и много хора. Беше рожденият ден на краля, който беше обявен за почивен.
Любителите на слънцето зяпаха изхвърления на брега човек със сюртук. Изхвърленият на брега човек със сюртук се изправи и изцеди водата от панталоните си.
— Какво сте ме зяпнали? — попита ядосано той.
Любителите на слънцето отново легнаха да се пекат. Реймънд мина през плажа, изкачи се по каменните стъпала и излезе на крайбрежния булевард. Там спря за миг да си поеме дъх. Трябваше да отиде до двореца, където правилно предположи, че ще бъде отведена трупата. Но не му се вървеше. По булеварда се разхождаха добре облечени жители на Рай. Те вирваха носове, когато минаваха покрай Реймънд, но той не им обръщаше внимание. Трябваше му транспорт и интересът му беше привлечен от група младежи, събрали се около нещо на един паркинг.
Реймънд се приближи до тях и проточи врат над раменете им. Префърцунен млад човек, горе-долу колкото Реймънд, облечен от главата до петите в черна кожа, седеше небрежно и от време на време завърташе газта на един мотоциклет.
Беше „Харли Дейвидсън“.
Реймънд разбута тълпата и се качи на задната седалка.
— Уф! — каза префърцуненият младеж и се обърна. — Целият си мокър, човече. Оттегли се! Слез незабавно от мотора ми.
Реймънд мушна ръка в джоба на прогизналата си куртка и подпря с пръст гърба на младия човек.
— Слушай — каза той с холивудски тон, — този мотор си го бива. А това е патлак. Хайде, карай!
В двореца на крал Еди цареше оживление. Но не кралят беше в основата му. Крал Еди беше гадняр. Всъщност доста по-голям гадняр от двамата си братя близнаци. Беше голям, дебел, стар, все още много си го биваше и т.н. Поклащаше се в големия си трон в една огромна зала, която плачеше да я опише човек, но това няма да стане. Кралят посочи с дебелия си, обсипан с пръстени пръст към падналата духом, но не и предала се актьорска трупа, която стоеше пред него.
— Значи вие сте циркът от Сатурн, който дойде да ме забавлява. — Хи-хи-хи. Ха-ха-ха.
Беше маниакален смях, какъвто можеха да имат само маниаците.
— Е хайде де, забавлявайте ме. Ха-ха-ха-ха!
Професорът ниско се поклони.
— Ако желаете забавление, сир, никой друг не ще може да Ви достави по-качествено забавление от нас. Позволете да Ви представя „Най-страхотното шоу в… на Сатурн“.
— О, да, непременно го представи — каза кралят. — Има няколко минути, докато моят раболепен слуга („слуга“ като понятие, различаващо се от „велможа“ и „лакей“) донесе инструментите за мъчение, с които вие ще забавлявате чудесно мен и моите придворни.
— Вашите придворни? — Професорът огледа огромната зала, която плачеше да бъде описана, но това няма да стане. — Мога ли да попитам какви придворни?
— Всъщност, всички имат почивен ден. Макар че горе в стаята имам една сладурана, която виси в кошница от тавана. Но не се безпокойте, войниците ми ще се посмеят, когато им разкажа, а аз ще ръкопляскам и ще се смея ето така — той започна да пляска с ръце: — ха-ха-ха, хо-хо-хо.
— Мога ли да попитам — каза д-р Бактерия, пристъпвайки напред, — дали Ваше величество ще ми разреши да целуна царствената му ръка?
— Не, разбира се, че няма да ти разреша.
— Е, хайде де, само лекичко. Няма да пускам език.
— Ти си направо отвратителен. За теб съм намислил нещо наистина ужасно. Може би един акумулатор и клемите му ще свършат работа. Къде ми е раболепният слуга?
— Тук съм, сир. — Един слуга, облечен в ярка ливрея, се появи, като буташе пред себе си количка, пълна с камшици, вериги, арабски примки и изкуствени пениси.
— О, чудничко! — каза професор Мерлин одобрително, — напомня ми за един уикенд, който някога прекарах в Лурд.
— Жаби! — писна раболепният велможа на Великия херцог (жаби, французи, Лурд… не, не, нямаме намерение да се гаврим с внуците на създателите на „Марсилезата“). — В двореца е пълно с жаби.
— С жаби? — извика Великият херцог, който също се беше оттеглил в спалнята си с една сладурана в провесена на въже въртяща се кошница. Преди това той беше изпратил значителни, макар и сформирани набързо военновъздушни сили на сигурна смърт и сега не искаше да изостава от братята си, които наистина знаеха как да се забавляват на рождените си дни. — Какви жаби? Да не си откачил?
— Те са навсякъде, сир. Ух! — Раболепният велможа измъкна от джоба на жилетката си една жаба и я хвърли на пода. — Това е работа на слона Мойсей. Той ви прокълна с жабешко нашествие.
— Много умно от негова страна. Съберете ги и ги пратете в кухнята. Най-обичам жабешки бутчета за чая.