— Но, сир, това е жабешко нашествие, и то само първото от много подобни. Слонът каза, че ако не пуснете народа му, ще последват и други, доста по-страшни — от скакалци, бълхи, въшки и други гадини.
— Не, няма да пусна животните да си вървят. Ще ги изям. Покани този слон в двореца. Ще изям и него.
— О, бедствие в двореца на фараона! — извика раболепният велможа и напусна спалнята.
— Та докъде бях стигнал? — попита Великият херцог.
— До висящата от тавана сладурана — каза жабата.
Султанът на Уран беше изоставил своята висяща от тавана сладурана и се беше преместил на четиримачтовия флагмански кораб от флотата на Уран. Сега тази флота се носеше в изпълненото с въздух космическо пространство към планетата Рай. Уран се състои главно от вода. Това обяснява защо тук се говори за флот, за флагмански кораб и за парахода „Саламандър“, както и за летяща морска звезда. Когато съберете парчетата от мозайката, всичко добива смисъл.
— Колко време ни остава до пристигането на Земята, раболепни лакею? — попита султанът раболепния лакей.
— Малко — отвърна лакеят, като погледна несинхронизирания си с никого ръчен часовник. — Съвсем малко. Обаче шайката на Великия херцог има преднина.
— Нашите кораби са по-големи.
— Да, защото те изобщо нямат флота. Имат военновъздушни сили.
— Според теб това дава ли им някакво превъзходство над нас?
— Нямам и най-малка представа, сир. Предполагам, че ако ни нападнат от небето, отговорът ще е „да“.
— Трябва да се постараем това да не стане. А къде е Големият Абдула?
Да, наистина, къде ли се дяна Големият Абдула? Къде е, с кого е и с какво се е захванал?
А и Реймънд. Той пък къде е?
Реймънд караше мотора „Харли Дейвидсън“. Сега не беше на задната седалка, а отпред. И беше облечен в черни кожени дрехи.
Префърцуненият млад мъж, на когото принадлежаха моторът и дрехите, седеше в канавката, наметнат с мократа куртка на Реймънд.
Той плачеше безутешно.
Реймънд се справяше твърде добре с големия мотоциклет. Караше само на първа, но с един „Харли Дейвидсън“ на първа скорост се развива голяма бързина и се чува страхотен рев. И се разкатава фамилията на двигателя.
Млади жени от Рай махаха на Реймънд, но той, знаейки какви са им навиците на хранене, не им отвръщаше.
Скоро стигна до двореца.
И до пазача в малката будка.
— Стой! Кой е там? — попита пазачът и вдигна папката. — Който и да си, не можеш да минеш.
Реймънд даде газ и връхлетя право върху него, събори го и мина през бариерата.
Неподходящо? Невъзпитано? Необмислено?
На Реймънд не му пукаше. Просто отгърмя по алеята към двореца.
Вътре кралят правеше демонстрация на инструментите си за мъчение (собственоръчно:).
— Това тук наистина е дяволска работа — каза той и се захили. — Разпъва всички крайници, а после с този малък банциг става нарязването. Навсякъде хвърчат кръв и гной. Чудесно! Има ли доброволци?
— Мога ли аз да опитам? — попита Дисекто.
Портата на двореца беше отворена. Реймънд паркира мотора отпред и влезе.
Застана в големия вестибюл и огледа мозаичния под, мраморните статуи, покрития с фрески таван и ламперията по стените, колоните в дорийски стил и онова нещо, което сега можете да видите на парадния вход на всеки дворец — магазина за сувенири. Реймънд отиде при тезгяха.
— Я гледай! Магазин — каза той.
Но там имаше табела „Затворено“. Реймънд се пресегна и си взе пътеводител и карта. Разтвори ги.
— Чакай сега да видя — започна да разучава той картата. — Голям салон, кралски покои, кухни, солариум, секретна стая за предаване на холографски изображения. А, да, ето я тъмницата. Така, надолу по коридора, изкачват се първите стъпала и се следват указанията на надписите. Така.
Реймънд се отправи нататък. Хубавите рокерски ботуши, които беше взел от префърцунения жител на Рай, затракаха вдъхновяващо по мраморния под.
Изкачи първите стъпала и последва указанията на надписите.
Заслиза бързо по стълбите. Предположи, но този път погрешно, че държат там професор Мерлин и хората му, които очакваше да намери оковани във вериги и страшно зарадвани, че го виждат отново.
Надписът на стената сочеше: „Към тъмниците“, и Реймънд тръгна в указаната от стрелката посока. Наоколо нямаше никой, което беше добре.
Стигна до вратите на поредица от килии. Отвори гадното прозорче на една от вратите и погледна вътре.
В близкия ъгъл на малкото помещение се беше сгушила фигура. Беше в окаяно състояние и с изпокъсани дрехи. Имаше дълга коса, дълга брада и безумен поглед в очите. Говореше си с една хлебарка.