Последваха отчаяни удари по невидимата стена, а също и писъци.
— Кажете: сбогом, Абдула. — Летящата морска звезда пое дълбоко въздух.
И изсмука целия кислород от прозрачния купол.
— Сбогом. — Реймънд се хвана за гърлото.
Държавните глави се строполиха на пода, закашляха се и се запревиваха. Професорът се хвана за гърдите. Лицата на циркаджиите посивяха, те разтвориха безпомощно уста, запрепъваха се и се строполиха на земята.
— Не! — Реймънд се бореше за глътка въздух, но не беше останал никакъв въздух, който да може да глътне.
Край на всичко.
Колко ужасно несправедливо!
— Кажете „сбогом“, де — захили се Абдула.
— Сбогом, Абдула. — Какъв чуден глас. Губещият съзнание Реймънд едва го чу, а когато погледна нагоре, видя как на физиономията на Абдула се изписва ужас.
Една голяма риба-меч преряза летящата морска звезда през средата И и изкара вътрешностите, разпръсквайки навсякъде тъмна пихтиеста течност. След това прозрачният купол изчезна и въздухът нахлу отвсякъде. Абдула се строполи на голяма купчина върху подредената за банкета маса.
— Зефир? — усмихна се немощно Реймънд и изгуби съзнание.
27
Винаги и във всичко може да се намерят един-два пропуска. Дори три. А понякога и четири. Това си е традиция или някакъв отколешен обичай. Или нещо подобно.
Понякога хората казват: „Ами какво стана с това?“ или пък: „Какво си случи с онзи?“, или: „Този пасаж тук изобщо никъде не беше обяснен“.
Трудно е да се повярва, но има и такива хора.
Те може да попитат например какво стана със сивчовците.
Ами…
— Свърших мунициите — каза сивчовец номер едно.
— Аз също — обади се сивчовец номер две.
— Имам само за един изстрел — обади се сивчовец номер три. — Главата на Саймън ми е точно на прицел.
— Тогава, застреляй го тоя педал и да си вървим.
Пръстът на сивчовец номер три докосна спусъка. Но в този миг една голяма здрава ръка го хвана за рамото.
— На твое място не бих го правил, дрисльо смрадлив.
Гласът беше груб, мощен и ехтящ. И много злобен.
Чували сме го някъде и преди. Ах, да.
— Остави оръжието — каза Черният Джек Ментарджията.
— Виж сега какво…
— Не ми обяснявай. — Черният Джек вдигна ръка, а огромният му питбул заплашително изръмжа. — Чух ви да казвате, че ще идвате насам. Дойдох да ви предам едно съобщение.
— Така ли? — Сивчовец номер три погледна нагоре към огромния мъж с огромното куче.
— Съобщението е от вашия шеф. Секретарката му се обади, за да съобщи, че той няма да се появи на работа, защото е обявен почивен ден заради рождения ден на краля. Но тя каза, че няма повече нужда от вашите услуги. Уволнени сте.
Черният Джек извади изпод палтото си пушка с рязана цев.
— Дръж! — викна той на кучето.
А какво стана с Великия херцог? — може да попита някой.
Ами…
— Люш-люш-люш — каза Великият херцог на своята сладурана. — Е, може и да загубихме битката, но остават още няколко часа от рождения ми ден. Така че нека се позабавляваме, красавице, а след това ще ни поднесат разкошна вечеря. Ще има пудели, жабешки бутчета и бог знае какво още. Какъв е този адски шум?
Вратата на спалнята се отвори с трясък и раболепният велможа се срути на земята. След него се втурна цяла навалица животни. Включително и жаби. Предвождаше ги един слон.
— Няма време за много приказки — каза Мойсей, — защото краят на света се отложи и след минута ще трябва да млъкна. Но ти — слонът обви хобота си около крака на Великия херцог, — ти ще умреш, Джек.
— Името ми не е Джек. Казвам се Бинки. Пусни ме. Мойсей смъкна Бинки от леглото и го изхвърли от прозореца.
А той беше на 14-ия етаж.
— А сега кажи „Ааааааааааааааааааааагх!“ — каза Мойсей.
— Ааааааааааааааааааааагх!
Но ако има още едно какво, и то голямо какво, то се отнася до книгата от бъдещето.
Реймънд и Зефир стояха на палубата на „Саламандър“.
Долу държавните глави, които бяха изстъргали от масата по-голямата част от Абдула, сега пируваха на сложената от професора трапеза и се веселяха заедно като най-добри приятели.
— Трябва да тръгвам — каза Зефир. — Това не е моето време. Трябва да си вървя.
— О, моля те — Реймънд я притисна до себе си, — не можеш да ме оставиш отново. Просто не можеш.
— Трябва да тръгвам, Реймънд. Когато казвам, че сега не е моето време, то е, защото идвам от бъдещето.
Аха!
— Ще те видя ли някога отново?
— Да, след една година. Когато излезе книгата.
— Каква книга?
— Тази, която пиша за теб. Заглавието й е „Най-страхотното шоу в Космоса“. Нещо като романизирана биография.