— Да — отвърна Реймънд и заклати енергично глава. — Виждате ли, аз си бях на парцела и изведнъж там се появи летящата морска звезда Абдула. Изкарах теста за инициативност, подготвен от султана на Уран за приемане в Божествения съвет на Космическия супернарод.
— Дадоха ли ти удостоверение?
— Не — каза Реймънд. — Не, не ми дадоха.
— Типично. — Съществото запрелиства листовете в папката. — Този път някой наистина е оплескал цялата работа.
— Значи действително всичко това е някаква грешка? — Реймънд закърши умолително ръце.
— Знаете ли какво ще направим — съществото му се усмихна така, че Реймънд моментално се почувства стоплен от главата до босите пръсти. — Ще ми гласувате ли доверие аз да оправя цялата работа вместо вас.
— Да, разбира се. — Реймънд закима енергично с глава.
— Добре, тогава не е зле да си починете малко. Поспете, а през това време аз ще оправя цялата работа. Какво ще кажете? — Златните очи се втренчиха в очите на Реймънд. — Заспете и всичко ще бъде наред.
— Да заспя. Да. Благодаря. — Младежът в сферата се усмихна на сребърния си спасител. Клепачите му натежаха и главата му се отпусна на гърдите. Всичко ще бъде наред.
— Приятни сънища.
И Реймънд наистина щеше да се унесе в безгрижен сребърен сън, ако не беше заклещил по някакъв начин големия пръст на крака си в дупката, от която под седалката идваше въздух.
— Ох! — извика той и подскочи, за да се освободи.
— Ох! — простена той отново, когато си удари главата в покрива на сферата.
— Аааайаай! — изкрещя той, когато внезапна остра болка му подсказа, че е седнал на онези две топки от тялото си, които изобщо не са за сядане.
Преви се на две от болка, а очите му щяха да изхвръкнат от орбитите. Потърси за помощ сребърното същество. Но съществото се отдалечаваше с бързи крачки.
И изобщо не го слушаше. Всъщност съществото се смееше. С цяло гърло. Между изблиците на смях Реймънд успя да долови две думи. Едната беше „удостоверение“, а другата „дебил“.
— Ах ти, мръсно, долно копе… — Реймънд сви юмруци, но мигновено ги разпусна и застина, без да вярва на очите си. Беше станало нещо абсолютно необикновено.
Докато крачеше напред и се смееше, сребърното същество изведнъж придоби неясни очертания и в него настъпи изумителна промяна. То вече не вървеше с походката на блестящия супермен. Вместо това по земята се влачеше нещо с щръкнали бодли и провиснали кожи. Но продължаваше да държи папката.
Реймънд разтърка очи, забравил за болката. Да вярва ли на очите си? Съществото току-що се беше преобразило по най-бързия и идеален начин, който някога е бил виждан на… къде? Тук, разбира се. Реймънд го гледаше с удвоено благоговение.
Сега, вече в новия си образ, съществото се спря пред друга сфера. Нещото в нея се блъскаше насам-натам. То беше цялото в бодли и провиснали кожи. Съществото му заговори и скоро другото притихна, отпускайки се върху пода на сферата. След това съществото закрачи по-нататък.
Реймънд го наблюдаваше как отново смени образа си, за да заприлича на нещото от следващата сфера. Видя го да се преобразява още два пъти, преди да изчезне от погледа му.
— Значи такава била работата! Мамка ти, мръсна подлога на старото ми кафяво куче! — извика Реймънд.
Това наистина беше много долен номер. Явяваш се пред пленника си в неговия идеализиран образ, казваш му няколко сладки приказки, за да се успокои, и после какво? Хипнотизираш го да заспи, ето какво.
Реймънд разтърка меките си части. Ако не си беше заклещил пръста, щеше да се унесе в сън като останалите.
— Как ли изглежда този приятел, без да прибягва до специалните си ефекти? — запита се Реймънд. — И какво ще е най-добре да направя по-нататък? Да се престоря на умрял и да видя какво ще се случи.
И Реймънд постъпи точно така.
Стомахът му изкъркори, издавайки абсолютна празнота. Беше му студено, беше гладен и всичко го болеше. Наоколо всичките му събратя по участ бяха заспали. Сигурно и те бяха гладни и им беше студено. Най-вероятно. Ако Реймънд беше в състояние да погледне безпристрастно на ситуацията, може би щеше да се възхити на изобретателността на многоликия венерианец. Не се налагаше да харчи пари за храна на екземплярите, докато бъдат разпродадени. Те не надаваха крясъци, които биха могли да разколебаят потенциалните купувачи. Наистина всичко беше измислено много умно.
Реймънд обаче изобщо нямаше настроение да възприема отношение, което дори бегло да напомня за абстрахиране от конкретната ситуация. Той просто седеше в сферата, гледаше навъсено навън и трепереше.
След известно време в далечината се чу вой на сирена и на площада се появи дълга колона от бавно движещи се автомобили. Бяха големи и тумбести, но никак не приличаха на автомобилите, с които Дан Дейър се появява на първата страница на „Ийгъл“. Тези имаха преди всичко практичен вид. Те като че ли казваха: „Построени сме за полза, а не за красота, предназначени сме да бъдем карани от хора, които предпочитат да харчат по-малко бензин пред това да се поддават на разни естетически приумици.“