И пилета.
Дългият Боб беше застанал сред пилетата си, както би се очаквало от един притежател на птицеферма. Така че не това озадачи Саймън. Озадачиха го одеждите на Дългия Боб.
Последният се беше намъкнал в танкистки гащеризон с цип отпред, на който беше пришил чифт саморъчно стъкмени еполети, направени от жълти капачки за бутилки от мляко и лъскави коледни гирлянди. Върху овалната му кратуна се мъдреше стара тенекиена каска. А на нея бяха залепени чифт крилца.
Дългучът думкаше по малък тенекиен барабан.
Саймън го загледа как бие барабана. Ако странният външен вид на фермера беше достатъчен, за да предизвика изумление, то какво да кажем за поведението на пилетата му?
Какво наистина?
Саймън разбираше от пилета. Не можеш да живееш на село и да не разбираш от пилета. Пилците и техните навици бяха добре познати на селяните.
Психофизическата активност на пилетата се заключава главно в това да кълват зрънца, да мътят яйца, да бъдат изяждани нощем от лисиците и в редки случаи да търчат из двора, след като им отсечаха главите.
Тук обаче ставаше нещо различно.
Пилците на Дългия Боб не се занимаваха с обикновените си пилешки дейности. Те всички стояха неподвижни и смълчани и зяпаха внимателно Дългия Боб. Фермерът отново удари барабана.
— Стрроой-се! — изкомандва той.
Пилетата не помръднаха.
— Стрроой-се! Хайде, знам, че можете да го направите. Дори и да можеха, пилците не пожелаха да го сторят.
— Хайде де. Строй се!
Пилетата само продължиха да го зяпат. После едно-две престанаха да правят и това. Главите им се заклатиха, ноктите им задраскаха земята, а човките им закълваха зрънца. И скоро всички пилци започнаха да клатят глави, да драскат с нокти земята и да кълват зрънца.
— Копелета! — Боб скъса връвта, с която си беше овесил барабана, и го захвърли на земята.
Продължи да ги нарича и с други думи, но те бяха заглушени от врявата на кудкудякащи кокошки. Саймън го загледа как се запътва към къщи, раздавайки ритници наляво и надясно из пернатото множество.
Ама че странен начин да пожелаеш „Добро утро“.
Саймън напусна скривалището си и се върна при Голямата Алън, като поклащаше глава и потракваше със скъпите си зъби. Очевидно Дългият Боб беше изкукуригал. Ама и тези пилета, а? Те като че ли наистина го слушаха. Каква беше тази работа?
Саймън поклати глава за последен път. Беше сигурен, че скоро щеше да разбере всичко. А когато разбереше, щеше да извлече някаква полза от цялата тази история. И в това беше съвсем сигурен.
— Бум-шака — каза си този прекрасен младеж. — Бум-шака-бум.
До обяд той окоси ливадата. После качи Голямата Алън в колата, хвърли вътре и дъските, заключи капака, извади от джоба си чисто бяла ленена носна кърпа и изтри от лицето си потта от честния труд, който беше положил.
Небето синееше. Слънцето се беше изкачило високо. Кръчмата го зовеше.
Но не „Веселите градинари“.
Нито пък „Разветия байрак“.
Саймън подкара към селото и остави пикапа в паркинга, определен само за клиенти на супермаркета. Днес беше решил да рискува и да си поръча кълцан бифтек по селски с халба „Тъмен облак“ в кръчмата „Бремфийлд Армс“.
Бе прекосил почти половината зебра на пресечката до аптеката, когато един лъскав сив микробус потегли рязко от мястото си край бордюра и за малко не го прегази. Саймън отскочи, за да си отърве кожата.
Претърколи се пъргаво в канавката, където го наобиколиха няколко селски представителки на нежния пол (оказа се, че едната от тях се казваше Милдред). Те му помогнаха да се изправи и се засуетиха около него. Справедливо изтъкнаха нуждата от светофари на това място и го опипаха от главата до петите, за да проверят дали не си е счупил нещо.
Саймън им благодари за загрижеността и ги увери, че е невредим. Отмести ръката на една дама, с която наскоро се беше запознал (в библейския смисъл на думата), отклони предложението за чай или „нещо по-силно“ за успокояване на нервите и се вмъкна в „Бремфийлд Армс“.
Е, преминаването от огряната от слънцето улица в неосветената кръчма може да се стори някому само една малка крачка, но за неподготвения нов посетител то беше направо гигантски скок в мрака.
„Бремфийлд Армс“ не предлагаше на новодошлия радушно посрещане. В огнището не гореше уютен огън. Зад тезгяха не седеше червенобузеста селска хубавелка с благи кравешки очи, която да ти налее чаша ябълково вино и да ти отреже парче черешов пай. О, не! Бог ми е свидетел, не.
Тук, зад тезгяха, в подводния полумрак, разсейван от време на време от припламванията на екраните на игралните автомати, подобно на пушена щука стърчеше Черният Джек Ментарджията — негодяй с бирено шкембе и господар на подземния свят.