Саймън прокара пръсти през косата си. Какви ги дрънкат тия? Във вид на туршия, консервиран или в сфера. Сигурно са търговци. Да видел отново звездите? Да не би да си кара почивката в Холивуд?
Тези мъже да не са юпита? Саймън винаги се беше чудил как ли изглеждат. Но 80-те години отминаха и юпитата изчезнаха. Така ще да е. Тези са юпита. Затова са такива грубияни. Сега той, Саймън, щеше да стане свидетел как породата на юпитата бива заличена от лицето на земята.
Вратата зад бара се отвори с трясък.
— Яденето идва — провикна се Черният Джек и изплува от мрака.
— Яденето идва? — Саймън се сниши на седалката. Това ще да е някакъв евфемизъм за стрелба с ловна пушка.
— Най-хубавата ни местна гозба. — Съдържателят си беше сложил бял калпак на готвач. Носеше сребърен поднос. — Варени картофи, брюкселско зеле, зелен фасул, агнешки котлети със сос. Уверен съм, че ще допадне на вкуса ви.
Саймън остана с отворена уста. Изобщо не можа да я затвори.
Жената на Черния Джек, която никога не влизаше в бара, носеше хубава, чиста, бяла ленена покривка за маса. Синът му Мърльо беше помъкнал лъскави ножове и вилици и сребърен сервиз за подправки и оцет. Дъщерята на Джек, Бузла-Гъзла Ментарджиева, притискаше до необятната си гръд кофичка с лед, от която се подаваше златното гърло на бутилка шампанско.
За няколко секунди масата на сивчовците беше сложена. Из заведението се разнесоха чудни благоухания. Устата на Саймън се затвори с трясък, но бързо пак се отвори.
— Ако се нуждаете от още нещо, аз съм на вашите услуги. — Черният Джек направи нисък поклон и калпакът му падна. Той го грабна и го натъпка в джоба на престилката си.
— Още три бири — каза първият мъж в сиво.
— И лютив сос — добави вторият.
— И по-бързо, че иначе… — закани се третият.
И Черният Джек побърза да се отдалечи, следван по петите от семейството си.
А Саймън отново поклати глава. Значи не са юпита? Да не са полицаи? Или пък мафиоти? Или от някоя банда? Кои са тия? Черният Джек се отнася с тях като като с кралски особи. Да не са кралски особи тогава?
Саймън отнесе до бара пълната си с паяжини халба. Черният Джек енергично точеше бира. Саймън го видя как взе една изумително чиста чаша.
— Тези тук приятели ли са ти? — попита той.
— Не, не са. — Кръчмарят поклати огромната си плешива глава, при което една капка пот се откъсна от върха на носа му и падна в халбата, която пълнеше. Саймън се усмихна. Това все пак беше нещо.
Съдържателят погледна ужасено халбата. После я изля направо в мивката и взе друга чаша с ръка, която определено трепереше. Саймън се изуми. Доколкото му беше известно, Черният Джек не се боеше от никой смъртен освен от господин Хилсейвайс, за когото мнозина твърдяха, че се е съюзил с дявола.
— Каква е тази работа? — попита Саймън. — Кои са тези ужасни копелдаци?
— По-тихо. И се омитай. Просто се пръждосай.
— Къде ни е бирата? — провикна се първият сивчо.
— Ето я, сър. Веднага пристига.
Саймън се подпря с лакът на бара и се загледа как Черният Джек бърза с бирите. Тук имаше нещо много гнило. Кръчмарят беше голям негодяй, всеки го знаеше. „Той е толкова черна душица, че адът ще стане още по-черен, когато отиде там“, обичаше да казва Анди. А как го караха да се кланя и да се мазни тези сиводрешковци! Тук има нещо гнило. Ама много гнило. На това трябва да му се сложи край, И то веднага.
— Размърдай се, дебелако — изграчи първият сивчо.
Саймън мушна крадешком дясната си ръка през тезгяха към мястото, където знаеше, че Черният Джек държи една голяма чепата тояга.
— Няма да те чакаме цял ден я — изгаври се вторият. — Размърдай си дебелия задник.
— Саймън сграбчи тоягата. „Просто фрасни един от тях — опитваше се да внуши той на съдържателя, — аз ще ти помогна, обещавам.“
Обърнете внимание, че човек не бива да прави обещания, които не може да спази. Саймън обаче чувстваше, че наистина ще изпълни своето. Странно, но установи, че е на страната на Черния Джек. Като че ли двамата бяха изправени срещу общ враг, което си беше така, но не точно както Саймън си го представяше.
— Кръц, кръц. — Третият мъж вдигна ръка и зловещо заимитира ножица с два пръста. — Не искаш да кажем на Големия Абдула, че си ни забавил, нали?
— Не, сър, не. — Кръчмарят сложи бирите на масата. — Не на Големия Абдула, не.
— Големия Абдула? — Саймън пусна голямата чепата тояга и се вкопчи в тезгяха. — Големия Абдула? — Мозъкът му бързо защрака. Какво бяха казали те? Говореха за някой или нещо, което са пропуснали и за някакво разчистване. И за „извънредни поръчки“. А също и за качване „горе“. За някой, който може да бъде направен на туршия или консервиран, или сложен в сфера. А също и за възможността отново да видят звездите. Големия Абдула!