На съседите му по парцел доста бързо им втръснаха подсвиркването му и гледката на голите му мишци, затова се отправиха към „Веселите градинари“, където подсвиркването беше забранено и не се разрешаваше да се стои по потник. Реймънд копаеше дупка, в която се канеше да засади ябълка. Може би от сорта „Грени Смит“ или пък „Златна превъзходна“. Имаше предостатъчно време, за да вземе решение, тъй като най-добрият период за засаждане на ябълки беше през ноември.
Белът му удари в един светлокафяв камък и Реймънд се наведе да го вдигне. Докато разглеждаше камъка с известен интерес, мина най-добрият му приятел Саймън.
Той беше малко по-възрастен от Реймънд, но не и по-мъдър. Ползваше се с благоразположението на местното женско население и откакто напусна училище, работеше за градинаря господин Хилсейвайс, който според мнозина се беше съюзил с дявола. Саймън беше тъмнокос, тъмноок и с много скъпи изкуствени зъби, за които дълго беше спестявал.
— Д’расти, Рей — Саймън оголи зъби в усмивка. — Дупка копаеш, а?
Реймънд вдигна глава.
— Здравей, Саймън — отвърна той. — Нова шапка, а?
Саймън, който дори и през зимата не носеше шапка, поклати голата си глава.
— Обмислям дали да не си пусна брада. Но това засега е само идея. Какво държиш в ръката си?
Реймънд наплюнчи пръст и го прокара по находката си.
— Това е или камък, който копнее да стане картоф, или картоф, който твърде сполучливо се е превърнал в камък.
— Може да е вкаменелост на картоф.
— Или пък просто да е форма на мимикрия.
— Вероятно е така. — Саймън си каза, че когато се прибере вкъщи, трябва да погледне думата „мимикрия“ в речника. — Прочете ли онзи ден какво пишеше във вестника за онова нещо? — попита той.
— Не — отговори Реймънд. — Сигурно ме бъркаш с някой друг.
— Излиза, че руснаците изкопали дупката… — каза Саймън.
— Не — поклати глава Реймънд. — Аз я изкопах.
— Не — на свой ред поклати глава Саймън. — Не говоря за тази дупка тук. Говоря за принципно различна дупка. Тя е в Сибир. Руските учени сондирали, за да проучат движението на тектоничните пластове. — Млъкна за миг, надявайки се Реймънд да попита какво точно означава „тектонични пластове“. Но той не го направи и Саймън продължи. — Сондата им стигнала на 23 мили дълбочина. През твърда скална маса. После внезапно пробила свода на огромна кухина. Извадили я и спуснали с дълго въже в дупката специален микрофон. Никога няма да се сетиш какво са чули.
Реймънд се подпря на дръжката на лопатата, която след пристигането на Саймън бе осъдена да бездейства.
— Да не са чули писъците на хиляди души, обречени на вечна агония? — попита Реймънд.
— Точно това пишеше във вестника.
— А-ха. — Реймънд прибра камъка-картоф в джоба си, излезе от дупката и взе да я запълва. — Искаш ли чаша кафе?
— Да, с удоволствие.
— Аз също. Но имам само чай.
Когато влязоха в колибата на парцела, Реймънд извади запушалката на термоса и наля чай в две чаши, от които се заиздига пара. В едната сложи захар, а в другата не.
— Ще ми се да беше кафе — каза той със скръбен глас. — Никога не съм обичал чай.
— Тогава трябва да кажеш на майка ти да ти прави кафе вместо чай.
— Де да беше толкова лесно — въздъхна Реймънд. — Но затова пък винаги сам си наливам в термоса онова, което ми е приготвила.
Саймън отпи глътка от предложения му чай.
— Термосът винаги ме е озадачавал — каза той между посръбванията.
— В какъв смисъл?
— Ами, когато сложиш в него нещо горещо, то си остава горещо, а когато го напълниш с нещо студено, си стои студено.
Реймънд замислено поклати глава.
— Е, как знае кога какво да прави?
Реймънд пусна усмивката, която беше видял на корицата на едно здравно списание, и вложи най-доброто от себе си в исканото обяснение.
— Всъщност той не притежава познание. Разбираш ли, термосът се състои от две стъклени бутилки, поставени една в друга. Между тях има около сантиметър вакуум. А топлината не може да минава през вакуум.
— А стига бе — каза Саймън. — Значи топлината не може да минава през вакуум?
— Точно така.
Саймън се почеса по главата.
— Тогава я ми кажи, след като топлината не може да премине през сантиметър вакуум, как топлината от Слънцето стига до Земята през вакуум от деветдесет и шест милиона мили?
Реймънд се вторачи в димящото стъклено гърло на термоса.
— Може би термосът все пак притежава някакво познание — прошепна той със страхопочитание.