Мозъкът на Саймън продължаваше да щрака. И едно особено химическо вещество препусна през него със страшна скорост.
Саймън излезе от „Бремфийлд Армс“ и запремига на слънчевата светлина сред рева на автомобилните двигатели и майките, бутащи детските си колички. Дамата с красивите сини очи, която работеше в пощата, му се усмихна. Саймън се запрепъва нагоре по главната улица. Трима мъже в сиво, които щяха да разчистят след големия Абдула. Мъже в сиво. Като мъжете в черно3, нали?
Беше изчел всичко за „мъжете в черно“. Те разчистваха след приземяването на някое НЛО през петдесетте и шестдесетте години. Значи тези бяха моделът за 90-те. И Черният Джек знаеше кои са и какви са.
Кой друг го знаеше?
Докато се мъкнеше нагоре, Саймън хвърляше плахи погледи наляво и надясно. Кой друг може да знае? Някои от хората наоколо? Всички?
Познатите лица сега му се сториха чужди. Чуждопланетни.
„Трябва да се махна оттук.“ Запъти се към пикапа. „Трябва да се махна от това село и да обмисля нещата.“
Не, не това. Още не. Саймън се спря. Беше гледал много стари научнофантастични филми и знаеше как стават нещата. Ако се опиташе да избяга, щеше да се превърне в екшън с преследване и преследваният щеше да бъде той. Трябваше да постъпи по-хитро. Мъжете в сиво не знаеха, че той знае. Никой не знаеше, че той знае. Само Реймънд. А къде беше Реймънд сега? Може би „горе във вид на туршия или консервиран, или затворен в сфера“?
„Така, каза си Саймън. Какво да правя тогава? Аз ще преследвам тях. Ето това ще направя. Ще бъда преследвач, а не преследван. Дошли са да разчистят. Значи ще отидат на землището. Тогава ще ги последвам там. Ще видя какво се канят да направят.“
„Има и по-добър вариант. Ще отида преди тях. Ще залегна и ще ги чакам. Така е далеч по-добре.“
Саймън изтича до паркинга, определен само за клиенти на супермаркета.
И тогава се спря.
После зяпна от учудване. Устата му зейна като широко разтворена порта.
Пикапът не беше в състоянието, в което го беше оставил.
Задният капак беше свален. На асфалта лежеше една широка дъска.
Голямата Алън беше открадната.
И като че ли това не беше достатъчно, ами…
И сякаш това не стигаше, а…
Колелата на пикапа бяха хванати със скоби.
— Леле божичко! — каза Саймън. — Божичко, божичко, господи божичко!
— Хей, ти! — извика един глас.
Саймън се обърна. Към него тичешком се приближаваше един от мъжете в сиво.
— Да, ти. Искам да си поговорим с теб!
— Мале мила! — Саймън погледна към празната каросерия и скобите на колелата, а после към мъжа със сивия костюм и сивите слънчеви очила.
След това си плю на петите и хукна през глава.
5
На Венера нещата не вървяха на добре за Реймънд. Семейство Трътльови имаха камион с открита каросерия. Не се различаваше много от онзи, който сега беше със скоби на колелата на паркинга, определен само за клиенти на супермаркета в Бремсфийлд. Беше малко по-нисък и по-широк, а вратите му бяха по-големи. Но беше същото нещо.
Реймънд беше качен отзад. С главата надолу и все още в сферата. В това положение не можеше да види много нещо от пейзажа наоколо. Не че имаше кой знае какво за гледане.
Сега минаваха през някакви предградия. Много приличаха на земните. Къщи с градинки. Къщите бяха някак по-ниски, по-широки и с по-големи врати. Имаха дори сателитни чинии. И фигурки на гноми в градините.
— Мразя ги тия копелета — каза Реймънд.
Камионът мина покрай висока, солидна тухлена стена, над която върху огромно табло светеше внушителен холографски афиш, който обявяваше, че в града е дошъл цирк.
Реймънд не се впечатли.
От кабината до него достигна гласът на скъпата дъщеричка.
— Можем ли да отидем на цирк, татко? — попита тя.
— Не мила. — Татко Трътльов зави наляво и камионът се заизкачва по висок, стръмен хълм.
— Защо, татко?
— Защото — обясни госпожа Трътльова — циркът е за простите хорица, а не за възпитани млади дами като теб.
— Ама аз искам да отида на цирк. Трябва да отида.
Реймънд не виждаше малката пикла, но можеше да си представи лицето й.
— Аз също искам да отида — каза Трътльов младши.
— Моля ви, пазете тишина и оставете баща ви да се съсредоточи върху шофирането. Този хълм е много опасен.
— Ама аз трябва да отида на цирк — закрещя малката. — Трябва, трябва, трябва.