Предупреждението на татко Трътльов, че трябва да махнат кълбото с Реймънд от пътя, за да не го блъсне нещо, не бе лишено от основание. Движението по пътя беше доста интензивно. Нагоре по хълма. И надолу по хълма.
Особено пък нагоре. Сега Реймънд се носеше право срещу изкачващите се коли.
— Писта-а-а-а-а!
Сума ти картофоподобни лица се вцепениха зад воланите. Камионите рязко свиваха вляво и вдясно на връхлитащото кълбо.
— Искам си го Джордж! Върнете ми Джордж! — крещеше пронизителен детски глас, но Реймънд не го чу.
Един много голям товарен камион сви вляво покрай високата тухлена стена под холограмата на цирковия афиш и затрополи нагоре по хълма. Ама наистина много голям камион. А зад волана на този много голям камион седеше не друг, а самият господин Хамелеон.
Неговата фирма изпълняваше специални поръчки за някои шикозни ресторанти на Венера. И днес много големият камион на господин Хамелеон имаше в каросерията си не по-малко от петдесет спретнато подредени сфери. Техните хипнотизирани обитатели плуваха в блажена дрямка, без ни най-малко да подозират какво им готви съдбата.
Господин Хамелеон си подсвиркваше. Денят беше преминал много успешно. Бе изпълнил всичко точно като часовник — нещо характерно за пет поколения от неговия род, които също бяха дали приноса си, за да стане фирмата за разпродажби най-престижната на Венера.
Търговецът превключи на по-горна предавка и много големият камион започна да набира скорост. Внезапно обаче престана да си свирука и на широкото му месесто лице се изписа пълно недоумение. Колите пред него рязко свиваха вляво и вдясно. Но какво е това? Нещо се търкаляше надолу по хълма право срещу него. Нещо, което набираше скорост по венерианското шосе. И това нещо беше…
— ДЖОРДЖ! — изкрещя търговецът, като изви рязко волана вдясно и удари спирачките.
Реймънд не видя много големия камион. Движеше се прекалено бързо. Не видя ужасената физиономия на господин Хамелеон. Жалко, защото гледката със сигурност щеше да му хареса. Нито пък видя драматичния екшън, който се разигра, когато много големият камион сви рязко, преобърна се и изръси товара си. Пропусна да зърне как всичките петдесет сфери се разбиха и натрошиха. Ревовете и писъците на вбесените от рязкото събуждане създания също му убегнаха.
Реймънд просто продължи да се търкаля надолу.
Виеше му се свят, мозъкът му скоро щеше да стане на бит каймак. В този миг си спомни още нещо, което Саймън неотдавна му бе казал. То беше свързано с някакъв експеримент, извършен някога от един французин (не от господин Ла Рош). Та този французин пуснал един пенс (а може би франк) от върха на Айфеловата кула и той се забил на дълбочина цели два инча (а може би на четири сантиметра) в паважа (или може би в булеварда) долу.
Независимо от въпросите защо, как и за какво, общият смисъл е, че колкото по-отдалеч падне едно нещо, толкова по-голямо ускорение получава то и толкова по-силен ще е ударът при съприкосновението с нещо по-твърдо.
А в замаяната глава на Реймънд се беше загнездил един много жив спомен за високата, солидна стена в подножието на хълма. Стената с холографския афиш. И Реймънд се зачуди, с някак нарастваща паника, дали беше постъпил правилно, като изтърколи сферата от камиона на картофените глави, докато се изкачваха по един толкова стръмен хълм.
Заключи, че май не беше постъпил много правилно.
— По-мо-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-щ — пусна глас Реймънд, като, макар и без да са го молили, направи практическа демонстрация на Доплеровия ефект, която всеки, склонен да оцени подобни неща, би сметнал за много хубава.
Обаче явно нямаше кой да се възхити на изпълнението му. Околните си имаха други хатъри. Като например как да избегнат нежеланото внимание от страна на тълпата ревящи, виещи и пищящи създания, които бяха вече на свобода.
Притиснат сред развалините на камиона си, господин Хамелеон гледаше с ужас към чудовището, цялото покрито с шипове и бодли, което се катереше по счупеното предно стъкло. Изглеждаше много ядосано. И гладно.
Реймънд продължаваше да се търкаля надолу.
— По-мо-о-о-о-о-о-о-о-о-о-щ, о, по-мо-о-о-о-о-о-о-о-щ — не спираше да вика той, докато коли, камиони и абсурдно изглеждащи венериански мотористи свиваха вляво и вдясно и се блъскаха едни в други. — ПОМОЩ!
Голямата, солидна тухлена стена се втурна (по начин някак айнщайновски относителен) срещу него. Вътре в лудешки центрофугиращото кълбо бедният гол дебил правеше всичко възможно да се прекръсти, за да се представи достойно пред създателя си, като същевременно се опитваше да си вдъхне бодрост пред лицето на ужасния сблъсък, който го очакваше.