— Буум-шака! — долетя откъм младежа.
Чук-чук-чук, долетя откъм входната му врата. Саймън ужасено вдигна глава. После погледна към страницата, на която беше отворил:
„На вратата на Саймън се почука.
За негов късмет беше само пощальонът.“
— Благодаря ти, Господи. — Саймън остави внимателно книгата на леглото и я потупа нежно по корицата. — Извини ме за момент — каза й той. — Само ще надникна навън, за да видя какво ми носи пощальонът.
С енергична стъпка и с глава, бръмнала от значително количество мисли, той дръпна резетата, откачи веригата и разтвори широко входната врата.
На прага стоеше мъж в сиво.
Не беше пощальонът.
— Търсех те, Саймън — каза той.
6
Един всемогъщ пръст освободи небесния бутон за пауза и Реймънд продължи да пада към арената.
Имаше време само за едно кратко „а-а-ах“, преди да се стовари върху дървените стърготини, при което кокалите му страшно изпукаха.
После изкрещя и се събуди.
Скочи рязко и разтърка очи. Къде се намираше? Къде? Къде?
Изпаднал в шок, ужасен и облян в студена пот, Реймънд плахо огледа непосредственото си обкръжение.
После примигна, отново потърка очи и изпусна едно: „Ох“.
След което на лицето му се появи усмивка.
Една наистина широка усмивка. Почти от ухо до ухо.
— У дома съм си — въздъхна Реймънд. — У дома, в леглото.
Опипа се дали няма счупени кости. Нямаше. Някакви изгаряния? Не. Натъртвания? Не, никакви. И беше облечен в пижамата си.
— Сънувал съм. Всичко е било само сън. — Избърса лицето си с ръкава на пижамата и вдигна юмрук към тавана. — Било е сън. Сън. Просто един кошмар!
Реймънд потрепери.
— Какво пих снощи? — Прокара леко ръка по веждата си. Главата наистина го понаболяваше. От оная бира „Смърт със зеле“ ще да е. Няма да пие повече от нея. Не му трябват кошмари за картофи човекоядци.
Реймънд се оживи. От това би могло да излезе твърде добър разказ, ако го напечати. Историята беше наситена с напрежение. Макар че краят й си беше чисто измъкване на автора, който пуска главния герой от покрива, а после просто го кара да се събуди в леглото си. Може би ако поспи още няколко часа, ще досънува останалата част от историята.
— А не, благодаря. — Реймънд отметна завивките и стъпи с босите си крака на килима. Изправи се, протегна се, пръдна и въздъхна. Зашляпа бос към огледалото, което стоеше върху шкафа. Погледна в него и се усмихна. Пълна отврат. Изглеждаше доста отблъскващо, както е с всички мъже, когато се събудят сутрин.
„Защо е така? — зачуди се той. — Защо жените винаги изглеждат толкова добре? Рошави, топлички и ухаещи като малки кученца.“ Освен очевидните причини не му идваше на ум никакво друго обяснение.
Реймънд погледна към часовника до леглото. Беше 7.30. Дори няма да закъснее за работа. Два аспирина с чаша чай и отново ще е тип-топ.
Дръпна пердето на прозореца.
Навън планетата Сатурн заемаше три четвърти от обсипаното със звезди небе.
Прозина се юнашки, смъкна долнището на пижамата си, изрита го в един ъгъл и отвори чекмеджето за долно бельо.
Какво да избере за днес? Дали специално подплатените слипове от червена ликра „Адонис“, които „придават идеалните очертания“? Или пък онези от черен сатен с връзки отстрани, които са „за мъжа, притиснат от нуждата да бърза“? Какво ли караше майка му да продължава да му купува такива неща? И защо, след като ги купеше, просто не ги оставяше направо в неговото чекмедже? Реймънд винаги ги намираше под леглото й или в коша за пране. Обикновено това ставаше, когато се връщаше вкъщи след нощен риболов. При това тя никога не успяваше да уцели номера му. Някои му бяха твърде големи.
Реймънд поклати глава.
— Мисля, че ще е най-добре да си сложа памучните шорти на райета. — Взе един чифт и го намъкна. — Имам ли чиста риза? — Реймънд прокара ръка по наболата си брада. — Ако все пак имам, с дълги или с къси ръкави да избера? Между другото, защо от прозореца ми се вижда Сатурн?
— А-а-а-а-а-а-а — бе следващото, което каза.
— Ужасно съжалявам за това, Реймънд. — Гласът беше женски. И то какъв глас! По гръбнака му пролазиха тръпки.
— Кой каза това? — Хвърли поглед назад към леглото. В него нямаше никой. — Кой е там? Кой? Кой?
— Аз съм тук. Наистина много се извинявам за Сатурн. Ти се събуди, преди да успея да свърша.
— Къде си се скрила?
— Тук. Аз съм тук. — Гласът идваше откъм скрина.
— Скрила си се в скрина ми?
— Аз съм скринът ти!