Реймънд засмука кокалчето на пръста си и целият се разтрепери. Значи в крайна сметка се беше случило. Беше започнал лекичко да откача (О, Господи!).
— Загубен съм — простена той. — Дъската ми се е разхлопала.
— Разбира се, че не е. — Гласът беше много нежен. И толкова съчувствен. Изобщо не звучеше така, както човек би очаквал да прозвучи гласът на някой шкаф. — Професорът смяташе, че ще се почувстваш по-добре след всичко, което си преживял, ако се събудиш сред присъщото ти обкръжение. Затова направих тази стая за теб по спомените, съхранени в подсъзнанието ти. Виждаш ли, аз се занимавам с това. Това ми е работата. Тъкмо се канех да се заема с гледката, която се открива от прозореца, когато ти се събуди и изгубих достъпа до паметта ти. Така че, виждаш ли, всичко е много просто. Впрочем, наистина ли носиш слипове „Адонис“? Сигурно ужасно се впиват, когато се навеждаш да си завържеш обувките.
— Спокойно сега, Реймънд. — Младежът се залюля от пръсти на пети, от пръсти на пети. — Добре де, добре. Причуват ти се гласове. Но това не означава, че се побъркваш. Може да има съвсем логично обяснение. О, Боже!
Реймънд падна на колене пред скрина и се прекръсти.
— Ти си пресветата Дева Мария, нали? — попита той.
— Пресветата коя? О, ужасно се извинявам, не се представих. Аз съм Зефир. Би ли подскочил за миг, ако обичаш?
— Какво да направя?
— Не мога повече да задържам стаята. Просто подскочи леко.
— Какво?
— Съжалявам. Не мога да я задържа.
Внезапно Реймънд почувства, че вече не стои на колене. Беше се проснал по гръб. Килимът се измъкна изпод тялото му. Докато зяпаше нагоре, след килима се повлякоха и таванът, и стените, и леглото му, цялата бутафорна обстановка. Стаята се сгъна, сви се и бе изсмукана от чекмеджето за долно бельо с непривлекателното гъргорене на нещо, изтичащо в канализацията.
Реймънд остана сам-самичък. Единствената му компания беше скринът.
Съвсем сам. Но къде?
Огледа се наоколо. Намираше се на палубата на кораб. При това очевидно голям и хубав кораб. Макар и малко старичък. Палубата беше избеляла от солта, по нея имаше шупли и раковини. Край вратите на каютите беше избила ръжда. Брезентът, с който бяха покрити спасителните лодки, беше доста изтъркан. Боята по наредените в дълги редици шезлонги се лющеше. Приличаше повече на музеен експонат, отколкото на плаващ океански лайнер. На един спасителен пояс беше написано името му: „Саламандър“. Това събуди у Реймънд някакъв неясен спомен, свързан с кораби.
А на палубата си беше студено. Определено кучи студ. Особено когато си само по горнище на пижама и по слипове. А горе добрият стар Сатурн изпълваше три четвърти от обсипаното със звезди нощно небе.
— Ааааааагх! — разнесе се откъм Реймънд. — Ние сме в открития космос. Ще умра. Ще се задуша. Очите ми ще се изцъклят. Аааааагх!
— О, Боже, съжалявам. Предполагам, че си малко шокиран.
— Кислородна маска — промърмори Реймънд и притисна шепи към лицето си.
— Няма да се задушиш. Тук има много въздух.
— Нммф. Ъмм гм?
— Разбира се, че има. Повярвай ми.
— Мф ъмфмммф фмммм гм гм?
— Не съм говорещ скрин. Аз съм Зефир. Махни си ръцете от лицето.
— Нм!
— О, я хайде!
— Нм! Дмдмдмъм гм дмдмъ.
— Не си задържаш дъха. Виждам, че гърдите ти ту се повдигат, ту се отпускат.
— Гм ъмдм!
— Няма да умреш!
— Е, добре! — Реймънд свали ръце от лицето си. Наистина дишаше. Наистина имаше въздух. — Аз дишам — каза той. — Тук има въздух.
— Нали ти казах.
— Да, но как е възможно в открития космос да има въздух?
— Природата не търпи вакуум — каза скринът. — Ако в космическото пространство нямаше въздух, как тогава топлината от Слънцето щеше да стига до планетите? Кажи де.
— Ами — започна Реймънд, — предполагам… Я чакай малко.
— Какво има?
— Ясно ми е. Всичко ми е ясно. — Реймънд обхвана с един широк жест обстановката наоколо. — Не можеш да ме избудалкаш.
— Така ли?
— Не, не можеш. Всичко това… Аз още сънувам, нали? Все още спя.
— Какво те кара да мислиш така?
— Някои дреболии. — Реймънд направи характерен жест с палеца и показалеца си, за да покаже колко са малки. — Например това, че в настоящия момент си говоря с един скрин на палубата на океански лайнер, който пък е в орбита около планетата Сатурн.
— И дишаш въздух — добави услужливо скринът. — Не забравяй да споменеш, че дишаш въздух.
— И дишам въздух, да, благодаря, че ми напомни. — Реймънд се усмихна дяволито. — Знаеш ли какво може да се е случило? Аз съм се събудил, но не съм станал от леглото. Сигурно просто съм се обърнал на другата страна и отново съм заспал. Затова сега най-добре ще е да се събудя, че иначе ще закъснея за работа. — Реймънд затвори очи.