— Какво правиш пък сега? — попита скринът.
— Събуждам се.
— Събуждаш се, като си затваряш очите?
— Знам какво правя. Щом като сънувам с отворени очи, тогава, като ги затворя, би трябвало да се събудя.
— Ти си много странен тип.
— Аз ли съм странен? В мен няма нищо странно.
— А в мен има чекмедже, пълно с гащи втора употреба, които не са ти по мярка.
— Втора употреба ли казваш? — Реймънд почти отвори очи. — Повече няма да разговарям с теб. Ти си просто сън.
— Значи често сънуваш такива работи, така ли?
— Не. Сънувам най-вече влакове.
— О, я хайде, Реймънд. Отвори очи.
— Няма. — Реймънд скръсти ръце.
— Ще си струва усилието. Повярвай ми. Обещавам.
— Не. Остави ме на мира сега. Правя опити да се събудя.
— Разбира се, когато се събуждаш, трябва да отвориш очи.
Реймънд се замисли върху това.
— Е, добре. Ще отворя очи и ще се събудя у дома, в леглото. Така… готови… старт!
Реймънд отвори очи.
Не беше вкъщи, нито в леглото си. Все още беше на палубата на „Саламандър“, а „Саламандър“ продължаваше да е на орбита около Сатурн. Имаше обаче една-две малки промени.
Първо, Реймънд вече не беше само по горнището на пижамата си и по слипове. Беше облечен в един наистина мафиотски, светъл копринен костюм на Джорджо Армани. Носеше бяла ленена риза, вратовръзка от крепишон, шикозни, тънки вълнени чорапи и кожени обувки от магазин „Хобс“ на Пикадили. Точно така беше облечен Ерик Клептън на концерта си в „Брайтън сентър“. Реймънд винаги бе мечтал да си има такива дрешки.
— Брей — възкликна Реймънд. — Искам да кажа…
Още нещо се беше променило.
Скринът беше изчезнал. Но на мястото му стоеше…
— Здравей, Реймънд, аз съм Зефир. Зефир Вълшебната.
Ченето на Реймънд увисна и космическият въздух изпълни докрай дробовете му. Отсреща му се усмихваше най-красивата жена, която беше виждал през живота си.
По принцип, общо разпространено (сред тези, които разпространяват подобни мнения) е виждането, че красотата на жената е сбор от прилежащите й части. Сред западното общество поне се шири убеждението, че тези прилежащи части изглеждат по-добре, когато са по-големи или по-малки от нормалното. Законите, които определят кои части какви да бъдат, са много строги. Например, харесват се жени с големи очи и малки нослета, а не обратното. Дългите крака са предпочитани пред късите, а тесните кръстчета се харесват повече от широките и затлъстелите. Вкусовете за дупетата и бюстовете непрекъснато се менят, но предпочитанието устните да са сочни си остава константа.
Разбира се, това си е чиста проба дискриминация. Дискриминация, в чиято основа са половите признаци. Сексизъм тоест. И както изглежда, критериите неизбежно се определят от мъжете. Но така би трябвало и да бъде, нали? Щом са сексистки критерии.
Реймънд се беше заглеждал с възхищение в много жени, търсейки съвършената, на която да предложи вечната си любов. Тя съществуваше и в селото. Но само на фрагменти. Тук чифт дълги крака, там нечии сочни устни. На някое момиче ще ти харесат ушите, а на друго ноктите на ръцете. Проблемът беше как да събереш всички тези части в една жена.
Но Саймън не се вълнуваше много от този въпрос.
Ала Реймънд не беше като Саймън. Той беше Романтик и когато откриеше госпожицата-на-която-всичко-й-е-наред-и-прилежащите-й-части-са-уголемени-или-умале-ни-в-съответствие-с-личните-му-предпочитания, той щеше да я обича вечно.
Изобщо не му минаваше през ум, че претенциите му са направо абсурдни. Продължаваше да вярва, че някой ден ще се появи ослепителната красавица, която въплъщава най-дръзките му мечти относно женската външност; и че тя мигновено ще се влюби в него и двамата ще заживеят щастливо до края на дните си.
Но човек винаги може да си мечтае. И да сънува.
А сега сънуваше ли?
Реймънд много се надяваше да не е сън.
Зефир застана пред него. Да, това беше ТЯ. Тя беше всичко, тя имаше всичко, което някога бе мечтал да намери у една жена.
Глезените й бяха като на проститутката Анжела, бедрата като на жената, която преподаваше степ аеробика в спортния център, коремът, талията и гърдите — като на барманката от „Разветия байрак“, скулите на лицето — като на адвокатската секретарка Сю и т.н. и т.н. Тя дори имаше красивите сини очи на жената от пощата.
Имаше си всичко. И естествено, беше облечена в къса черна рокля.
— Обичам те — каза Реймънд и падна в краката й.
Зефир му се усмихна широко. Реймънд стреснато се отдръпна. Жената имаше зъбите на Саймън.