— Мисля, че кракът ви е опрял във вратата ми.
— Да, така е. — Мъжът в сиво нанесе на вратата мощен ритник, който за малко не я изкърти от пантите. Саймън се претърколи назад и се спря в подножието на стълбите (обикновено дотам стигат северняците, когато нещо ги изненада).
Мъжът в сиво бързо влезе в хола и затръшна вратата след себе си. Саймън с мъка се изправи.
— Слушай сега — започна той.
— Не, приятелче, ти слушай. Следвах те през целия път от кръчмата „Бремфийлд Армс“. Май много бързаше на излизане, а? Чу нещо, което не би трябвало да чуваш, нали? Узна нещо, което не би трябвало да знаеш, нали?
— Не знам за какво говориш. Мисля, че имам час при зъболекаря.
— Мисля това, мисля онова. Не можеш ли да кажеш едно изречение без „мисля“? — Мъжът в сиво пристъпи още една крачка напред. Саймън остана на мястото си.
— Мисля, че тук някъде имам едно писмо.
— Писмо? Какви ги дрънкаш?
— Мисля, че е в портфейла ми. — Саймън извади портфейла от задния си джоб. — Това е медицинско удостоверение.
— Така ли? Нима? — Мъжът в сиво впи очи в неговите. Саймън усети дъха му. Беше противен.
— Ето, виж. — Чиракът на градинаря извади един доста омачкан, замърсен плик. Подаде му го. Сивчовецът го грабна от ръката му, подуши го подозрително, отвори го и извади от него един смачкан лист.
— Какво е това? — попита властно той.
— Прочети го и мисля, че ще видиш.
Мъжът в сиво го зачете.
— „С настоящото се удостоверява, че Саймън…“ — Той спря и вдигна поглед. — Това ли е фамилното ти име наистина?
Саймън кимна едва забележимо.
— Опитвам се да не мисля за него.
— Напълно разбираемо. И така: „С настоящото се удостоверява, че Саймън, с фамилно име както е посочено в документа, е бил пациент в хирургическия ми кабинет в продължение на десет години и страда от кратковременна загуба на паметта. Затова е освободен от физическо и през зимата винаги трябва да му се осигурява място до радиатора.“ Какво е това?
— Медицинско удостоверение. Виждаш ли, аз просто забравям разни неща. И то непрекъснато. Например ти току-що каза, че съм бил в „Бремфийлд Армс“. Може и да съм бил, ама не помня.
Мъжът в сиво повдигна веждата си, която беше със същия цвят.
— Вината не е моя. Просто забравям и това си е.
— Значи, искаш да кажеш, че не помниш например къде си бил вчера вечерта?
— Вчера вечерта. — Саймън сви устни. — Дайте ми време и може би ще се сетя.
— Колко дълго трябва да чакам?
— Докторът каза около петнадесет години.
— Така ли, бе? И кога ти го каза?
— Мисля, че беше преди около петнадесет години, когато написа това удостоверение — каза Саймън.
Човекът в сиво го измери с поглед от горе до долу.
— Аз пък мисля, че ри голямо дрънкало — каза той. Саймън кимна като човек, примирил се с неизбежното.
— Предполагам, че съм. Защо сте дошъл? Да не би, за да ми отчетете газомера?
— Да, точно така. Да ти отчета газомера. Вече свърших. — Сивчовецът отиде при входната врата и я отвори с такъв замах, че ключалката изхвръкна от касата. — Довиждане — каза той.
— Ъъ, само още нещо.
Човекът в сиво се обърна.
— Може ли да ми върнете удостоверението, ако обичате?
Мъжът в сиво смачка медицинското на Саймън и му го подхвърли.
— Дрънкало — каза той и излезе на улицата.
Саймън изчака малко, а после се втурна в стаята, която гледаше към улицата, и повдигна крайчеца на пердето.
Лъскавият сив микробус беше паркиран на отсрещния ъгъл. Другите сивчовци се бяха облегнали на него. Неканеният гост на Саймън отиде при тях. Размениха няколко думи. Неканеният гост завъртя показалеца си до слепоочието и после посочи към къщата на Саймън. Избухнаха в смях. После всички сивчовци се качиха в лъскавия сив микробус и потеглиха в посока към землището.
Саймън се върна в антрето. Затвори входната врата и закачи отново веригата. Вдигна от пода медицинското, пооглади новопридобитите му гънки и го пъхна обратно в плика, а плика сложи в портфейла си. Прибра портфейла в задния си джоб и го потупа с усмивка.
Това медицинско му беше вършило добра работа. Избавяло го бе от много неприятности в миналото и го беше вкарвало в не едно женско легло. Беше забележително с каква бързина можеше да се разпространи слухът, че в градчето има красив младеж, с когото една отегчена домакиня може да сподели и най-съкровените си сексуални фантазии и да бъде сигурна, че на другия ден той няма да си спомня нищо.
— Дрънкало, а? — каза Саймън. — Изобщо не мисля така… — Но после на лицето му се изписа безпокойство. — Онази книга… — каза си той. — Ами онази книга?