— Тъй ще да е — каза Саймън. — Впрочем, каква е тази ужасна миризма?
Реймънд сбърчи нос.
— Сигурно си настъпил кучешко лайно.
— Не, не мирише така. Реймънд отново подуши.
— Мирише на риба. Да не си настъпил риба?
— Не говори като дебил — каза Саймън, който беше видял тази думи в речника, докато прелистваше, за да провери какво означава „тектоничен“, и само чакаше повод да я употреби.
Реймънд тъкмо се канеше да попита какво означава думата „дебил“, когато съвсем наблизо се чу ужасна експлозия, той изпусна термоса и се хвърли по очи на пода с надеждата да намери някакво прикритие.
— Това пък какво беше? — попита Саймън, който залегна до него. — Да не би да сме във война?
— Не, все още сме приятели. — Реймънд се претърколи по гръб и си удари главата в половин торба втвърдил се цимент. — Излез да видиш какво се е случило.
Саймън опипа зъбите си.
— Ти би ли го направил, ако беше на мое място?
Чу се втора експлозия, която прозвуча някак по-силно и по-наблизо от първата.
— Да бягаме! — викна Реймънд и скочи на крака.
Последва твърде недостойно боричкане, докато двамата младежи се опитваха да се измъкнат през тясната врата. Най-после успяха да излязат запъхтени навън в топлата пролетна вечер. Веднага им стана ясно едно нещо. И това нещо беше, че на землището не се беше променило нищо.
— Не виждам ями от избухнали снаряди — каза Саймън, докато приглаждаше косата си и изтупваше праха от дочените си панталони. — Всъщност, няма пукната дупка.
— На моята улица има колкото щеш — каза Реймънд. — Но те не са моя отговорност. Чудя се от какво бяха тези силни гърмежи.
— Чувал ли си за Барисалните оръдия?
Реймънд поклати глава и по раменете му се посипа циментов прах.
— Предполагам, че сега ще чуя за тях, нали?
— Те може би съответстват на ситуацията.
— Съответстват?
— Да, съответстват. — Саймън мушна палци в колана на дънките си й се заразхожда напред-назад. — Прочетох за тях в една книга за необяснените явления, която получих по пощата.
— И аз правих такава поръчка по пощата — каза с надежда в гласа Реймънд. — Моята обаче не пристигна.
— Срамота. Та в тази книга имаше статия за Барисалните оръдия. Това са звукове, наподобяващи оръдейни изстрели, които се чуват често в околностите на едно малко селце, което по една случайност се казва Барисал. Намира се някъде в делтата на река Ганг. Това обаче не са оръдейни изстрели и никой не знае какво ги причинява. Предполага се, че са в резултат на някакво атмосферно явление, и там пише… Ох, носът ми!
— Това сигурно е някаква печатна грешка в твоята книга.
— Не, казах „ох, носът ми“. — Саймън се олюля и се хвана за носа.
— Нищо не разбирам.
— Току-що си изджасах проклетия нос в нещо — проплака Саймън някак носово.
— В какво?
— Не знам. В нещо. Нещо, което е някъде тук. — Саймън посочи малко неуверено в посоката, където според него бе преживял трагичния сблъсък.
Реймънд пристъпи напред, за да погледне.
Не се виждаше нищо.
Но почувства нещо.
— Да му се не види! — извика той. — И аз си ударих носа. И пръста на крака. — Той протегна пипнешком ръка и усети пред себе си студена и съвсем невидима стена. — Това е стъкло.
— Стъкло? — Саймън проточи врат, като продължаваше да си търка носа. — Профилът ми наред ли е? — попита той. — Я ми покажи това стъкло.
— Ето го. — Реймънд почука с пръст. Саймън протегна ръка и също почука.
— Това стъкло е много прозрачно. Изобщо не може да се види. И е много студено, а също и… — Той допря пръст до носа си. — Смърди на риба.
Реймънд помириса пръста си.
— Може да е рециклирано. Кой ли го е поставил тук и защо? — Той започна да почуква тук-там. — Колко ли е голямо?
— Хайде да разберем. Ти върви в тази посока, а аз в другата.
Те тръгнаха, като се протягаха и почукваха, приклякваха и пак почукваха. Заопипваха с разтворени длани — движенията им бяха подобни на тези, с каквито актьорите от пантомимата никога не се уморяват да досаждат на публиката. Не след дълго отново се събраха.
— Ах — каза притежателят на парцела.
— Ах, я — каза приятелят му. — Изглежда сме затворени в нещо кръгло. Това не е на добро, нали?
Реймънд се почеса по главата. Саймън направи същото.
— Престани да ме чешеш по главата, ако обичаш — каза Реймънд. — И ми помогни да си пробием път през тази стена.
— Добра идея. — Саймън взе лопатата на Реймънд, той потърси кирката, която веднъж успя да му пробута човекът с обицата — собственик на железарския магазин на горната улица.
Удряха и блъскаха. Бъхтеха и цапардосваха. Перваха и хлопваха, прасваха и тупаха, думкаха и чукаха, фрасваха и нанасяха удари. Разнесоха се ужасни псувни, а кокалчетата на пръстите им се ожулиха на много места. Но всичко беше напразно. Невидимата стена не поддаваше. Нито една пукнатина, нито една дупчица, нито една драскотина. Стената се държеше.