Изкачи се пак на втория етаж, седна на леглото в спалнята и взе въпросната книга. Почука по носа на Реймънд с кокалчето на пръста си.
— Не започваме много добре, нали? — попита той. Книгата не му отговори.
Саймън отново я запрелиства и намери мястото, което го интересуваше.
„На вратата на Саймън се почука.
За негов късмет беше само пощальонът.“
Саймън скръцна с керамичните си зъби.
— Не е вярно — каза той и продължи да чете:
„Или поне Саймън си мислеше така. Въпреки че не е съвсем ясно защо мислеше точно така…“
Саймън скръцна още по-силно с керамичните си зъби.
„… особено като се има предвид забележителната му, дори неестествена способност за прозрение, която щеше да прояви по-късно.“
— А! — каза Саймън. — А.
Продължи да чете. Там бе написано всичко. За срещата му с човека в сиво на вратата. Нищо не беше пропуснато, но не беше съвсем същото. Версията в книгата беше по-добра. В нея се споменаваше как Саймън засипал с доста цветисти изрази мъжа в сиво, преди да го повлече на четири крака през антрето и да го изхвърли на улицата.
Саймън загриза нокътя на палеца си. Защо беше така?
— О, Господи! — каза той. — Знам защо. Защото сигурно съм го разказал така на този, който ще пише книгата. Така, както аз бих искал нещата да се развият. Мамка ти!
Захвърли книгата на пода. Едва ли би могъл да извлече някаква полза от съдържанието й, след като то беше пълно с преувеличения и полуистини. Каква жестока и горчива ирония! С твоите камъни по твоята глава. Каквото посееш, това ще пожънеш. Има и други подобни поговорки.
— Я чакай! — Саймън взе книгата и прокара полуизгризания си нокът през лъскавата корица. — Вече ми е ясно. Така. Ако в тази минута се закълна тържествено, че ще разкажа истината, цялата истина и нищо друго освен истината на онзи, който в бъдеще ще ме интервюира за моята гледна точка във връзка с тази история, тогава… — Той се замисли какво щеше да стане. — Тогава всичко, което се отнася до мен в тази книга от този момент нататък, ще бъде вярно. Да, номерът ще мине. Би трябвало.
В това имаше логика. Разбира се, дотолкова, доколкото може да има логика в нещо толкова неправдоподобно.
Саймън се почеса по главата. Да казва истината, цялата истина и нищо друго освен истината си беше доста голямо предизвикателство. Но беше длъжен да го направи, защото само тогава можеше да бъде абсолютно сигурен, че ще направи онова, което в книгата се казваше, че ще направи.
Хубавото в цялата работа беше, че ако много внимаваше и прочиташе по малко от книгата от време на време, тогава събитията, описани в нея, щяха да съответстват на действителността и той винаги щеше да може да постъпва по най-правилния начин. Защото щеше да знае предварително как ще е най-правилно да постъпи, след като току-що го е прочел. Направо вълшебно!
А и възможностите, които се откриваха, бяха безкрайни.
— Я да видим сега — каза Саймън. — Да речем например, че пожелая утре да заложа на конните състезания. В момента не зная кои коне ще спечелят. Но след шест месеца — или след колкото там ме интервюира авторът на тази книга — вече ще знам. Тогава, ако кажа на автора, че съм заложил на определени коне, ще мога да го накарам да ги спомене в книгата си. От това следва, че ако погледна сега в книгата, ще знам кои ще бъдат печелившите коне утре, а това ще означава, че съм казал на автора цялата истина, защото ще съм спечелил от конете, на които съм заложил.
Ръцете на Саймън взеха да се потриват една в друга, докато в главата му се нароиха мисли за това как прави удари за милиони лири на борсата и на световните валутни пазари. Нямаше съмнение, че този път беше напипал златната жила. Книгата беше неговият паспорт за рая.
— Може би ще трябва да прочета набързо няколко глави, за да видя дали плавам на луксозната си яхта, заобиколен от полуголи красавици.
Изкушението беше непреодолимо. От един бърз поглед няма да заболи, нали?
— Разбира се, че може да заболи — каза Саймън и заклати енергично глава. — Така започва лудостта. Трябва да проявявам изключителна дисциплина в тази работа. Ще прочитам само по една страница. Така. Откъде да започна сега? Хъм, ами от нещо по-малко. Утре първата ми работа ще е да отида в банката и да изтегля петдесет лири. Да проверя ли сега това? — За миг той хвърли плах поглед на книгата, но в следващия запрелиства с бясна скорост страниците.
„Тази сутрин Саймън беше пръв на опашката пред банката. Когато отвориха в девет и половина, той влезе и изтегли всичките си спестявания. Те възлизаха точно на сто лири.“