Той обаче оставил и други неща. Сред тях бил и все още нероденият при смъртта му син Колин. Историята казва малко — всъщност нищо — за Младия Колин. Момчето, което един ден щяло да построи „Саламандър“, но никога нямало да бъде наградено с медал от кралица Виктория за това. Построяването на „Саламандър“ било субсидирано от един източен владетел. Един велик източен владетел. Съвпадението се харесало на младия Колин, който не наследил нито гениалността на баща си, нито името му.
Колин бил роден от позната на баща му проститутка в бедняшкия лондонски квартал Уайтчапъл, т.е. от неблагоприятната страна на социалната разделителна линия между хората, тази красавица на нощта успяла да се спаси от нездравия интерес на Джак Изкормвача, когото срещнала по време на прощалната му изява в Милърс Корт. Тя му показала медицинско удостоверение, в което се обяснявало, че страда от кратковременна загуба на паметта, така че до сутринта не би могла да си спомни, че Джак е всъщност лорд Гладстон.
В действителност Колин не е конструирал „Саламандър“. Защото, както вече бе посочено, той не наследил гениалността на баща си. Наследил обаче неговото куфарче. Човекът с богатото въображение го забравил след онази страстна нощ, в която бил заченат Колин. Куфарчето съдържало плановете за „Саламандър“ — един лайнер, който бил толкова великолепен, че в сравнение с него „Велик източен владетел“ приличал на влекач.
Останалото го няма в историята.
„Саламандър“ бил построен.
Но не на планетата Земя.
Оказало се, че великият източен владетел бил от един много по-далечен Изток, отколкото би могло да се предположи.
Той направил поръчката си от планетата Уран, където бил султан.
А сега, тъй като цялата тази предистория бе все още неизвестна на Реймънд, той просто стоеше в преддверието на големия салон и разглеждаше всичко наоколо с чене, почти опряло в пода, и с ръце, безпомощно увиснали от двете му страни.
Дойде му малко множко. Ако салонът заслепяваше с великолепието си, какво да кажем пък за пира, който бе в разгара си в момента?
Всъщност доста бихме могли да кажем. В центъра на салона, под пищните фрески на импозантния сводест таван, имаше маса с монументални размери, а на нея беше наредена трапеза, която си заслужаваше цяла ода.
Там имаше:
И така нататък и така нататък. Беше много впечатляващо. А стомахът на Реймънд беше абсолютно празен.
Ако салонът представляваше великолепна гледка, а трапезата заслужаваше цяла ода, тогава какво да кажем за пируващите? Какво да кажем за онези, които седяха край масата с монументални размери в центъра на внушителния салон и вечеряха със споменатите по-горе деликатеси?
Какво наистина?
Това бяха артистите от цирка на професор Мерлин.
Те се тъпчеха с лакомствата от приказната трапеза. Смееха се, пускаха шеги и се държаха така непринудено, както могат да се държат само истински приятели. Това бяха най-изумителните личности, които Реймънд някога бе виждал.
Бяха около двадесет души и представляваха изключително пъстра и весела компания.