— Чудесно. — Анди сложи една халба под чучура на най-близкия казан за бира и я напълни до горе. — Виждал ли си Реймънд тази вечер? — попита той Саймън.
— Не, тази вечер не съм. — Изричайки лъжата, Саймън се погледна в огледалото зад бара. Просто за да види дали зъбите му не са се измъкнали. Не бяха.
— Жалко. — Анди поднесе халбата на Саймън. — Тази сутрин тук по погрешка за него пристигна един пакет. Дали ще искаш да му го предадеш?
— С удоволствие. — Саймън извади банкнота от пет лири.
Анди я дръпна от пръстите му.
— Ти си добро момче. Виждаш ли, жена ми приела пратката, а на нея не били сложени марки и тя трябвало да плати на пощаджията. Ще си приспадна парите от твоята банкнота, а ти можеш да си ги вземеш от Реймънд, когато му предадеш пакета. Наздраве.
— Наздраве. — Саймън отпи от халбата. — Обикновено не пия това — каза той.
Анди се върна от касовия апарат с няколко дребни монети.
— Нещо не е наред ли? — попита той.
— Ами, няма такова нещо — каза Саймън. — Всичко си е съвсем наред.
— Чудесно. — Анди се скри зад тезгяха.
— Добър вечер, Саймън — думите долетяха от другия край на барплота и се бяха откъснали от устните на Дик Годолфин. — Нова шапка, а?
— Препоръчвам ти да се обърнеш за справка към отговора, който по-рано днес дадох на този въпрос — каза Саймън с тон на министър-председател.
Анди отново се изправи с голям пакет в ръце. Сложи го на тезгяха до халбата на Саймън.
— Заповядай.
— Наздраве — каза отново Саймън.
— Често съм се питал — започна Анди, — защо парламентаристите от опозицията винаги прахосват половината от времето, определено за въпроси към министър-председателя, за да го питат какви са ангажиментите му за деня.
— О — Саймън тракна със зъби, — имам си теория за това. Според мен те си мислят, че ако продължават да му задават този въпрос, един ден той ще превърти и ще каже нещо от сорта: „Тази сутрин имах срещи с колеги от кабинета и с други хора, а в обедната почивка спуснаха върху уважаемия ми член една гола филипинка във въртяща се пробита кошница. О, по дяволите, какво казах! Подавам си оставката.“
— Мислиш, че това може да е причината?
— Сигурен съм — отговори Саймън и пресуши халбата си.
— Още от същото ли? — попита Анди.
— Мисля, че останах без наличен капитал — каза Саймън. — Реймънд още ли има открита сметка тук?
— Разбира се. Платил си е всичко до снощи. Има право на кредит до 25 лири. Това е единствената кръчма в околността, в която той все още се ползва с такава привилегия, а и досега не е имал глупостта да злоупотреби с нея.
— Никога не би сторил подобно нещо. Тогава ще изпия една халба за негова сметка.
— Няма да стане. — Съдържателят поклати с професионален маниер прошарената си брада. — Нали знаеш, че за доверието трябва взаимност.
— Знам, разбира се — престори се на засегнат Саймън. — Та не съм ли аз най-довереният приятел на Реймънд?
— Ти изобщо си единственият му приятел, доколкото знам.
— А не платих ли току-що за пакета му, както подобава на един-единствен и най-доверен приятел?
Прошарената брада се повдигна нагоре и пак се спусна.
— Тогава не се опитвай да забиеш клин между двама истински приятели. Пиши му в сметката една халба бира от мое име и ако може да е от същата, кръчмарю, ако обичаш.
— Чудесно — каза Анди и взе чашата на Саймън. — Между другото, каква бира пиеше ти?
— Аз ще пийна една халба „Смърт с кисело зеле“ — каза Дик Годолфин и се нареди мигновено до Саймън. — Моят приятел тук ще почерпи.
— Дали бих могъл да си го позволя? — запита се човекът, който току-що беше получил кредит за 25 лири. — Дори и да можех, пак нямаше да го направя.
Годолфин процеди през зъби няколко цигански псувни и започна да се бърка, за да си поръча за своя сметка.
Дик беше циганинът бракониер на Бремфийлд. Всяко село си има по един. Това е просто традиция, някакъв отколешен обичай, изтъркано клише или каквото и да е там. Дик беше нисък, с тъмна кожа и страховит на вид. Носеше омазнена шапка и сако от туид, което не му беше по мярка, и имаше очи, които, ако си послужим с думите на великия английски шпионин Д. Х. Лоурънс Арабски2, „светеха като черни дупки от пикня в снега“.
Дик имаше жена, с която семейството му вечно беше във война и едно куче мелез, което вечно му се провесваше на крака.
Той живееше най-активно във вампирските часове между затварянето на кръчмата и зазоряване. В тази тъмна доба с мелеза, увиснал на крака му, той тръгваше да събира кървавата си жътва измежду редиците на заешкия род.
Безразличен към годишните сезони, промените на времето и табелите „Влизането забранено“, Дик се мъкнеше, накуцвайки, по хълмове и долове, като разпръскваше стадата овце, изпречили се на пътя му, и всяваше страх от Бога сред тайнствените същества, които правят онези кръгове (нали се сещате?) в пшеничените ниви. В добра нощ успяваше да напъха в торбата до четири охранени дългоушковци, които продаваше на местния касапин за по лира единия.