Както и да е. Надявам се, че си ме чул, и ако е така и желаеш моята помощ, тогава кажи само една дума и аз съм твой во веки веков. Амин!
С обич: Саймън.“
Като каза това, Саймън легна по гръб и се приготви да чака. Всеки знае, че Всевишният не обича да му вадят душата. Ако Бог в своята безкрайна мъдрост реши да те привлече за своята свещена кауза, той ще те осведоми по своите неведоми пътища господни. Така си върши работата Всевишният.
Гадното малко прозорче в стоманената врата рязко се отвори.
— Имаш посетител — каза полицаят Дерек.
— Слава тебе, Господи! — каза Саймън. — Слава тебе, Господи!
— Добре се ориентираш, драги. Посетителката е монахиня.
— Цицина на Глава му не много голяма — каза мосю Ла Рош. — Мисля, бясно английско куче се оправи.
— Галон студена вода ще свърши работа — рече Аквафагоцит. — Да му се избълвам ли на главата?
— Не, не, чувствам се съвсем добре. — Реймънд с мъка се надигна от пода на рубката. — Къде сме?
През разбитите прозорци на кабината се виждаше черно нощно небе. По-черно от обикновено. И с повече звезди.
— Пак сме в космоса. — Професор Мерлин помогна на Реймънд да се изправи на крака. — Избягахме от Сатурн и сега държим курс към Земята.
— Брей — възкликна Реймънд, — значи успяхме!
— Ти успя, момчето ми. Ти си герой.
— Ние успяхме. Всъщност най-голяма заслуга има Зефир. Къде е тя?
Професор Мерлин поклати глава. Прашните, изпоцапани артисти се спогледаха един друг, но не казаха нищо.
— Къде е тя? — попита отново Реймънд.
Професор Мерлин разпери ръце:
— За жалост тя вече не е сред нас.
— Да не сме я оставили на онази планета? Трябва веднага да се върнем, за да я намерим.
— Не можем да я намерим, Реймънд. Тя си отиде.
— Да не е мъртва? Да не искаш да кажеш, че е мъртва? Тя не е мъртва. Каза ми, че не може да бъде убита.
— Тя е во веки загубена за нас, Реймънд. Запомни я с добро.
— Не — каза Реймънд, — не, не, не! Това не е вярно. Не!
— Реймънд, съжалявам.
— Не! — Очите на Реймънд се изпълниха със сълзи. — Тя не би могла просто да престане да съществува.
Професор Мерлин поклати тъжно глава.
— Не! — Реймънд задърпа кожения си костюм. — Виждаш ли това облекло? Тя го изфабрикува за мен с помощта на магия. Тя го направи. Ако вече не съществува, тогава това би трябвало… — Той млъкна. Коженият костюм започна да се свлича от раменете му. После стана на парцали, превърна се в прах и изчезна. Той отново остана сам. Един беден, зъзнещ, гол дебил.
— Нееееееееееееееееее!
— Ще ти изровя някакви дрехи. — Професор Мерлин прегърна Реймънд през треперещите рамене. Артистите извърнаха лица пред неговата голота и дадоха израз на собствената си мъка.
— Ела с мен сега и ще поговорим за това.
Професор Мерлин поведе Реймънд към един разкошен апартамент. Беше обзаведен разточително, пищно, изящно, великолепно. Меки дивани. Скъпи персийски килими. Мебели от орехово дърво. Позлатени какво ли не.
Техният старинен разкош не означаваше нищо за съкрушения мъж, който се отпусна сломен на един диван. Професор Мерлин му поднесе кристална чаша с някакъв алкохол.
— Тя не беше истинска, знаеш ли.
— За мен беше. — Реймънд отпи от чашата си.
— Тя изглеждаше така, както ти искаше да изглежда. Чувстваше каквото ти си представяше, че чувства.
— За какво повече би могъл да мечтае един мъж?
— Тя беше просто мечта. Нашата мечта.
Реймънд пресуши чашата си и я стовари върху масата.
— Тогава нека пак да помечтаем. Ако тя е плод на твоя магия, тогава ми я върни.
— Не мога. Аз наистина помогнах за нейното създаване. Но сега времето й е отминало.
— Нищо не разбирам. Как си я създал? Кажи ми как?
— Ние се молихме за нея.
— Какво?
— Беше преди много години, когато циркът беше пленен и откаран на Уран. Там ни чакаше казанът. Щяха да сготвят моите прекрасни артисти. Това не е обикновен цирк, Реймънд. Сигурно си го разбрал. Номерата на моите артисти са просто невъзможни за изпълнение. Ти например си чел за мосю Ла Рош. Мнозина са опитвали да повторят номера му. Но никой не е успял. Защото без магия, и то истинска магия, това не може да бъде направено.
— Значи всички вие се занимавате с черна магия? Черни магьосници?
— Не точно „черни“. Може би малко прошарени на слепоочията. Всеки от моите артисти е уникален. Талантът, който притежава, е неповторим. Безценен. Единствен по рода си. Ненадминат. Във времената на общата голяма криза всички обединихме талантите си и тя дойде при нас. Зефир дойде при нас. И ни освободи. А сега си отиде. Времето и отмина. Сега дойде твоето време.