— Моето време? Не ме гледай така. Аз нямам никакви магически способности. Нищичко си нямам. — Реймънд бе обзет от още по-силна мъка.
— Не съм съгласен. Ти си настоящето. Моето време и това на моя цирк изтече. Всички вече сме уморени. И нашият свят се умори от нас. Това е един уморен цирк. Уморен от магии.
— Ех — въздъхна Реймънд.
— Да, така е. Ти самият, за да се изправиш срещу врага и за да освободиш хората, пожела мотоциклет и страховита миникартечница. Ако бях на твое място, щях да поискам снежнобял кавалерийски кон и лъскав меч.
— Тогава полицията щеше да те застреля.
— Е, може би щях да поискам и магически щит — каза професорът. — Но ти разбираш какво искам да ти кажа. Ние изживяхме времето си. То вече отмина. Сега е твоето време. А нашите магии вече не са така убедителни. Мисля, че циркът ми ще спре да дава представления.
Тъжните нотки в гласа на стария човек накараха Реймънд да вдигне глава и да го погледне.
— Разбира се, че пак ще играете.
— Вече няма планета, на която бихме могли да играем. Няма такава освен Земята, а се опасявам, че и там вече не ще можем да играем.
— Пак ще играете — каза Реймънд. — При това на Земята.
— Опасявам се, че Земята е обречена.
— Така ли? Я се застреляй!
— Моля?
— Както и да е. — Реймънд се плесна по голите колене. — Твоята скръб е не по-малка от моята. Но не можем да се откажем, нали? На Земята живеят милиарди хора и скръбта ни е нищо в сравнение с това, което ще изпитат те, когато онези от Рай запушат отворите на полюсите и ги задушат. Долу имам семейство. Бих искал да те запозная с тях.
— За мен ще бъде голяма чест — професорът се поклони.
— Значи ще трябва да ги спасим, нали така?
— Тогава ти ще…
— Ще направя всичко, което ми е по силите, въпреки че без Зефир… — Реймънд тъжно сви рамене.
— Знаех си, че не съм сбъркал с теб. — Професор Мерлин наля на Реймънд още едно голямо питие. Сипа и на себе си. — За твое здраве — каза той.
— За Земята, за магията и за цирка — Реймънд се спря. — И за Зефир!
— Ще пия за това — професор Мерлин пресуши чашата си. — А сега кажи ми какво значи да си привърженик на „Милуол“?
— Какво? — Реймънд се задави в чашата си и в носа му влезе алкохол. — Какво те кара да ми задаваш подобен въпрос, и то сега?
— Ами — професорът подръпна мустак, — изглежда, че в трюма на кораба имаме двеста запалянковци на „Милуол“ и те в момента се бунтуват.
— Бог да те благослови! — каза монахинята с типичния ирландски акцент на монахините от американските филми. Е, и от всички останали филми. — Би ли затворил вратата на килията зад себе си, когато излезеш, млади човече?
— Няма начин — полицай Дерек енергично тръсна глава. — Не мога да ви оставя сама с този маниак.
— Защо? Изглежда ми съвсем безобиден. Опакован е като коледна пуйка.
— Той е носител на злото — каза полицаят.
— Ще те извикам, ако ми потрябваш. Върви си и Бог да те благослови.
— Добре тогава. — Полицай Дерек излезе от килията. Но преди това на минаване ритна Саймън в ребрата. — Викайте, ако ви потрябвам. Ще бъда отвън в коридора.
Тряс! — затръшна се вратата и щрак! — ключът щракна в ключалката.
Монахинята погледна към Саймън.
— Я се погледни — каза тя. — Това си заслужава да се види.
— Махнете ми тези каишки — прошепна младежът на пода. — Освободете ме.
— Да те освободя ли? — Монахинята ритна силно Саймън между краката.
— Ааааааааааааааааааааааагх! — отреагира Саймън.
— Ей ти там, затваряй си плювалника! — долетя гласът на полицая Дерек откъм коридора.
Монахинята отново ритна Саймън. Беше доста професионален ритник за една монахиня. Хубав и силен ритник. От хубав и млад крак. Кракът беше точно такъв, какъвто Саймън смяташе, че би трябвало да бъде един хубав, млад женски крак: обут в бяла, отворена на пръстите обувка с иглен 7-сантиметров ток.
— Лайза — простена Саймън, — ти ли си била? Престани да ме риташ.
— Копеле такова — Лайза го ритна още веднъж. — Изправи се на крака.
— За да ми удряш главички ли? Не, благодаря.
— За да те освободя.
— Добре. Да, моля, освободи ме.
Лайза помогна на изтощения младеж да се изправи на крака и започна да разкопчава ремъците на усмирителната риза.
— Значи ти видя светлината, така ли? — попита Саймън.
— Какви ги плещиш — Лайза разкопча ремъците.
— Божията светлина.
— Пиян ли си, или какво?
— Защо дойде тук? — попита Саймън.
— Прати ме Дългият Боб, разбира се.
— Дългият Боб ли? — Саймън се измъкна от усмирителната риза и я запрати на пода.
— Много ти отива този намордник.