— И така, вие пострадахте при това наистина неприятно пътуване и мениджърът на „Милуол“, господин… — Реймънд си нямаше представа кой е мениджърът на Милуол. — Господин… — той изимитира смущения от статично електричество — ви изпрати на пътуване до Франция на разноски на клуба, за да се възстановите.
— Дрехите ви бяха свалени за обеззаразяване и скоро ще ви бъдат върнати. Лекарят на компанията ви съветва да не продължавате да блъскате вратите с глави, защото може да получите токсичен шок и необратимо мозъчно увреждане. Скоро ще ви бъдат сервирани храна и напитки и се надяваме, че напълно безплатното ви пътуване до Франция ще ви хареса. Благодаря.
Реймънд закачи мегафона и сложи ухо до преградата.
Беше настъпило затишие.
Затишие пред буря.
Или пред друг някакъв катаклизъм.
Експлозията в полицейския участък разтърси по-голямата част от Бремфийлд. По-малката част изобщо не беше разтърсена.
Вдигна се много дим и прах, посипа се мазилка, алармената инсталация против пожар се включи и настъпи пълен хаос и суматоха.
Въоръжени мъже с чорапи на главите се втурнаха в участъка. На крака на единия от тях беше увиснало куче.
Върху главата на изправилия се сред развалините млад полицай се стовари жесток удар от приклад. Въоръжените взеха да отварят с ритници вратите, спуснаха се по коридорите и крещяха името на Саймън.
Но той не им отговаряше. Вече не беше в участъка, защото беше избрал свободата, промъквайки се през един страничен прозорец, който го отведе до паркинга.
Там имаше един автомобил, стар ягуар от онези, по които много си падат криминалните елементи в телевизионните детективски филми като „Суини“ например. А ключовете бяха у Саймън.
Как така?
Ами… ъъ… Той ги грабна от таблото за ключове в участъка, миг преди да скочи от прозореца. Ето така!
Саймън надникна в колата, за да се увери, че този път няма никой на задната седалка. Нямаше никой. Скочи вътре, завъртя ключа за запалването и отпраши.
Но накъде?
Имаше предвид едно място. Една къща, сгушена в края на уличката-чието-име-никой-не-смееше-да-произнесе.
Къщата на Драскача.
Няколко души се стреснаха, когато Саймън профуча по главната улица, но не бяха много. Той намали скоростта и мина покрай някои магазини и фасади, които му навяха неприятни спомени. Ето ги.
Кръчмата „Бремфийлд Армс“, където за пръв път срещна сивчовците. Будката за залагания, където спечели своето богатство. Банката, която беше затворена и в която не можа да вложи парите си. Бордюрът, по който беше бягал с парите. Входът на супермаркета, където го бяха блъснали и където го бяха освободили от тежестта на богатството му.
Саймън потръпна. Какъв кошмар! Но реши, че сега не трябва да мисли за това. Щеше да е много хубаво, ако парите бяха в полицейската каса. Но да иска и това от Господ, вече беше прекалено много.
Тъй като сега беше божи воин, натоварен със свещена мисия, трябваше да се издигне над подобни неща.
Поне засега.
Божият воин прекара колата внимателно по кръговото движение, през което всички минават напряко, сви вдясно при голямата къща, която вечно е в ремонт, после се спусна надолу по улица „Крал Нептун“, мина покрай „Веселите градинари“, а след това се изкачи на хълма и сви вляво.
Ягуарът заподскача през дупките, за които никой не щеше да поеме отговорност, и когато мина покрай къщата на Реймънд, Саймън наведе глава, да не би случайно майката на Реймънд да го види през прозореца, очаквайки завръщането на блудния си син.
В дъното на уличката Саймън паркира колата край изоставената железопътна линия. Прибра ключовете в джоба си и остави вратата откъм страната на шофьора незаключена — в случай че му се наложеше да избяга с възможно най-голяма бързина.
След това взе да се промъква покрай високия плет, който закриваше къщичката на Драскача. Дали отпред нямаше някой полицай на пост? Саймън не мислеше, че има. И наистина нямаше.
Мина през вратата и тръгна по градинската пътека. Преди него вече бяха минали млекарят и вестникарчето. Саймън извади от пощенската кутия броя на „Бремфийлдски пратеник“ и го хвърли през плета. След което почука енергично на вратата.
Последва кратко мълчание, а след това се чуха стъпки.
— Кой е? — извика Драскачът.