— Пощальонът — отговори Саймън. — Трябва да се разпишете за една пратка. Препоръчано писмо. Мисля, че става въпрос за пари.
— О, чудесно. — Чу се звук от дърпане на резе, после вратата се открехна. Не много, веригата все още беше закачена. В пролуката се видя окото на Драскача.
— О, не! — викна той.
— О, да! — Последва кратка борба, но Саймън беше подложил здраво крака си на вратата.
— Имам пистолет — извика Драскачът и хукна да го търси.
Саймън отстъпи три крачки назад и блъсна вратата с рамо. Фактът, че в реалния живот този номер никога не минава, не го смути. Веригата се откъсна и Саймън влетя в хола. Сега добави едно зле ожулено рамо към дългия списък от повърхностни рани по тялото си.
— Назад или ще стрелям. — Драскачът беше по пижама, домашен халат и чехли. И наистина имаше пистолет.
„Как стана така — запита се Саймън, — че всеки в това идиотско селце има патлак с изключение на мен?“
— Просто нямам време за такива неща — Саймън изрита оръжието от ръцете на Драскача, наведе се, взе го от пода и го насочи срещу скимтящия писател. — Горе ръцете!
— Не — каза Драскачът. — Няма да ги вдигна.
— Защо?
— Защото не е зареден.
— А, такава ли била работата? — Саймън хвана патлака като палка. — Горе ръцете или ще почна да те млатя, докато те разкашкам. — Драскачът вдигна ръце. — Хайде в гостната.
Саймън го последва в гостната.
Вътре цареше пълен хаос. Масите бяха преобърнати. Навсякъде имаше разпръсната хартия. Купчината лъскави списания беше разхвърляна из цялата къща. Компютърът лежеше обърнат наопаки върху килима.
— Какво е ставало тук?
— Имах посещение от полицията.
— Значи и двамата сме имали. Но защо го направи? Нали ти казах, ако някой дойде и пита за мен, да му кажеш, че съм си отишъл вкъщи да си легна. Повторих ти го няколко пъти. А ти какво направи? Каза им, че съм отишъл при Дългия Боб. Защо?
Драскачът го гледаше с недоумение.
— Казах им, че си си отишъл вкъщи, но инспектор Смърт…
— С’Мърт — поправи го Саймън. — Решено е да не си губим времето за гегове с името му.
— Никой не ми е казвал.
— Няма значение. Продължавай.
— Ами, инспектор С’Мърт не ми повярва, когато му казах, че си си отишъл вкъщи. Започна да става много неприятен. И тъй като тъкмо пишех, че отиваш във фермата на Дългия Боб, реших да му го кажа. И той си отиде. А ти пък какво си правил във фермата на Дългия Боб?
— Няма значение. — Саймън седна на канапето, покрито с ужасната вълнена разноцветна покривка. — Кажи ми защо е разхвърлял така стаята ти?
— Не е той. Бяха другите полицаи, които пристигнаха по-късно. Те бяха цивилни.
— Какви цивилни полицаи? — Сега пък Саймън недоумяваше.
— Казаха, че са от някаква специална част. Видът им никак не ми допадна. Всички бяха облечени в сиво. С тесни лица. Дори бяха със сиви слънчеви очила.
— О, не. — Саймън се отпусна назад върху дивана.
— Познаваш ли ги? Мога ли да си сваля ръцете?
— Познавам ги. Да, разбира се, че можеш. Защо се опита да ми попречиш да вляза?
— Инспектор С’Мърт ми каза, че си психар.
— Ама не съм.
— А ти защо дойде тук?
— Трябва да видя ръкописа, върху който работиш. Трябва да знам какво ще се случи по-нататък. Много е важно.
— Не е у мен — каза Драскачът.
— Защо не е?
— Мъжете от специалната част го взеха.
— Какво? Ти си позволил на мъжете в сиво да ти го вземат? Как можа?
— Казаха, че им трябва за веществено доказателство.
— Но ти знаеш кои са те в действителност.
— Изобщо не знам за какво говориш.
— Много добре знаеш. — Саймън се надигна и се приближи заплашително към Драскача. — Писал си за тях в шибаната си книга. Знаеш точно кои са и с какво се занимават.
— В книгата ми? — Драскачът отстъпи крачка назад. — Я чакай. Да не се опитваш да ми кажеш, че мъжете в сиво, които бяха тук снощи, са същите сивчовци, за които пиша? Глупости. Книгата ми е просто фантастика, плод на въображението. Да не си откачил?
— Да, и то много. — Саймън оголи красивите си зъби и пристъпи към Драскача. — Ти ме лъжеш.
— Не те лъжа. — Драскачът отстъпи назад и за малко не падна в камината. — Остави ме на мира.
— Искам да видя този ръкопис. — Саймън запретна ръкавите на ризата си и сви юмруци. — И то веднага!
— Не е у мен. Ъъъргх!
Саймън беше стиснал Драскача за гърлото с едната ръка и вдигна другата, за да го удари.
— Сега ще те размажа — каза той. — Когато почувстваш, че си готов да споделиш с мен истината и всичко за твоето участие в тази работа, ми кажи и ще спра. Ясно ли се изразих? Ясно ли се изразих?
Но Драскачът май не слушаше. Погледът му беше прикован в нещо зад лявото рамо на Саймън. Очите му застрашително силно се изцъклиха и всеки момент щяха да напуснат орбитите си.